Оливър се закашля отново — естествен рефлекс за прочистване на дихателните пътища — но притокът от налягане беше като бомба, която избухна в черепа му, стисна мозъка му и замая главата му пак. Болката беше толкова силна, че дори дишането се превърна в битка.
И тогава чу някакъв шум.
Туп, туп…
Чуваше се слабо, но на идеално равномерни интервали, сякаш маестро дирижираше ритъма.
Оливър се опита да разсъждава, но нищо не му се струваше логично.
Сън ли е това? Кошмар?
Сигурно. Това беше единственото приемливо обяснение. Как иначе щеше да е тук? Където и да беше „тук“, по дяволите.
Туп, туп.
Точно отмереният като с метроном звук се разнесе отново и като че ли се засилваше… дори се приближаваше.
Започна да го обзема страх.
Туп, туп.
Въпреки болката, Оливър си пое дъх и напълни белите си дробове с въздух, който беше топъл и спарен, натежал от някаква странна миризма, която не можа да разпознае.
Туп, туп.
Докато звукът се повтаряше отново и отново, Оливър най-после осъзна, че не идва някъде около него… а отвътре в него. Тупкането беше звукът на кръв, която силно думкаше в тъпанчетата на ушите му и с всеки глух удар имаше чувството, че цялата му глава пулсира заедно със сърцето, свързани с приток на кръв.
Що за нелеп, откачен кошмар е това?
Плис.
Неочаквано в лицето му се плисна леденостудена вода, като гневен шамар, и го накара най-после да издаде уплашения вик, който се надигаше в гърлото му, откакто дойде в съзнание.
Викът отекна силно около него, явен знак, че е обграден от солидни стени.
Оливър отчаяно си пое дъх, поглъщайки въздух, сякаш се опитваше да го пие.
Не е кошмар, помисли си той. Тялото му трепереше и сърцето му сякаш щеше да изхвръкне от гърдите. Реалност е. Всичко. Какво става, по дяволите?
Неочакваното плисване на леденостудена вода в лицето му предизвика множество непосредствени физически рефлекси — треперене, свиване на мускулите, стягане на диафрагмата, настръхване на кожата и най-лошото от всички, нова лавина от страх, защото сега Оливър разбра, че където и да се намира, не беше сам.
Докато водата се стичаше надолу по лицето му, по голите му гърди и към пода под краката му, тялото му се разтърси от раздираща кашлица, от която болката в основата на черепа му се спусна към ребрата и надолу към слабините и бедрените кости.
Ледената вода обаче го стресна и изостри сетивата му. Клепачите му отново потрепнаха, но този път той успя да събере сили и най-после да ги отвори. Мигновено го посрещнаха размазани очертания и мозъкът му все още беше натежал и замъглен, но страхът има особен начин да засилва и ускорява психичните реакции. Част от секундата по-късно очите му започнаха да възвръщат фокуса си.
Бетонен под.
Това гледаше Оливър — шлайфан бетонен под.
Той отново си пое дъх. Гръдният му кош се повдигна и после бавно спадна, когато белите му дробове получиха така необходимия кислород. Очите му все още се приспособяваха към слабата светлина, но беше сигурен, че се е втренчил в шлайфан бетонен под.
Две секунди по-късно мозъкът му свърза точките. Оливър беше в изправено положение. Главата му беше клюмнала надолу и брадичката докосваше гърдите му. Гледаше пода под краката си, защото стъпалата му не докосваха земята.
Болката изведнъж експлодира в ръцете му и се стрелна от връхчетата на пръстите до раменете, откъдето като горски пожар се разпространи във врата и гърба. И тогава Оливър най-после осъзна точно в каква поза се намира. Беше изправен, но завързан за голям дървен кръст с формата на буквата „X“, известен като кръстът на Свети Андрей.
Китките и глезените му бяха обездвижени с дебели кожени ремъци, стегнати, но не толкова плътно, че да спрат кръвообращението в ръцете и краката му. По ремъците на китките му имаше капки кръв. Причината за силната болка в гърба, раменете и врата му беше, защото ръцете му издържаха по-голямата част от тежестта, докато стъпалата му не можеха да докоснат земята.
В същия момент Оливър осъзна, че е чисто гол.
Плис.
Още леденостудена вода, плисната в лицето му.
Още една шокираща доза от незабавни физически рефлекси.
Ремъците около китките му се врязаха още по-дълбоко в плътта му.
— Събуди се, поспаланко — каза някакъв глас. Тонът беше спокоен, застрашително равнодушен. В думите нямаше припряност… или гняв… никакви чувства. Само спокойствие, което беше отпускащо и в същото време изнервящо.