Оливър положи усилия да вдигне глава и да се опита да види кой му говори. Направи го и го заслепи ярка светлина. Той веднага присви очи и рязко отметна глава назад.
Откъде се чува този глас?
Оливър примига, давайки на очите си време да се приспособят. Не след дълго заслепението се разсея и пред погледа му най-после започнаха да се появяват очертания — фигура, висока и атлетична — но ярката светлина я осветяваше в гръб и Оливър виждаше само силует… сянка, която го гледаше.
Той опита да се съсредоточи върху лицето на силуета, но видя само тъмен овал. Не различи очите, носа, устните… нищо.
— Кой… си ти? — помъчи се да каже Оливър, но гласните му струни не реагираха както би трябвало. От устата му излезе едва доловим дрезгав шепот.
Фигурата пред него пристъпи от крак на крак, но остана в мрака.
— Главоболието… — каза сянката, отново със спокоен и контролиран глас. — Болката в мускулите… замайването… изгарящото гърло… това са предимно странични ефекти от опиата, който изсипах в студения ти чай, когато заспа. Ръцете те болят, защото държат цялата ти тежест. Страничните ефекти на опиата ще преминат след няколко минути. — Последва кратко мълчание. — Но повярвай ми, като ти казвам, ще ти се иска да не са преминавали.
В начина, по който сянката изрече последното изречение, имаше нещо зловещо.
Оливър прокара език по напуканите си устни, опитвайки се да събере няколко капки вода, за да успокои агонизиращото си гърло. Той някак успя да се пребори със страха, болката и изтощението и събра сили най-после да активира гласните си струни.
— Кой… си ти? — задъхано повтори Оливър.
Този път гласът му стигна до ушите на тъмния силует.
— Вече ти казах кой съм. Не помниш ли?
Оливър долови лек смях в думите.
— За теб… аз ще бъда ментор, Оливър… Нещо като учител.
Паметта на Оливър проблесна, запъна се и отново проблесна. Къде беше чувал тези думи?
За теб… аз ще бъда ментор, Оливър.
Оливър се съсредоточи с усилие, докато най-после в главата му изплува спомен. Той не беше чувал тези думи. Беше ги прочел… в съобщение.
Още един проблясък на спомен — Оливър седеше в дневната си и гледаше баскетболен мач, когато телефонът му иззвъня. Не беше сън.
— Искаш ли да пиеш вода? — попита Ментора.
Оливър отчаяно се нуждаеше от вода, но се страхуваше да отговори.
Ментора го прочете като отворена книга.
— Не се тревожи, Оливър. Вътре няма опиат. Вече не е необходим. — Ментора наля вода в пластмасова чаша, отпи малка глътка и се приближи до Оливър. — Виждаш ли?
Когато Ментора най-после излезе от сенките, очите на Оливър нетърпеливо се опитаха да възприемат всичко, което могат.
Онова, което видя, приличаше на кошмар.
Ментора беше облечен изцяло в черно, в нещо, което изглеждаше като неопренов костюм за гмуркане. Косата също беше покрита, напъхана под качулката на неопреновия костюм, но лицето беше открито. Оливър се съсредоточи върху него — очите, устните, носа, скулите, формата на брадичката… каквото можеше да види, подтиквайки мозъка си да реагира. След няколко дълги секунди паметта му отговори, че няма представа кой е човекът, който стои пред него. Оливър не беше виждал Ментора преди и това го изпълни с още повече объркване и страх.
Ментора доближи пластмасовата чаша до устните на Оливър, който изпи съдържанието ѝ на малки, но жадни глътки. Отначало водата издраска гърлото му, сякаш пиеше течна шкурка, но скоро му се стори като божествен нектар.
— Хубаво местенце имаш — отбеляза Ментора и огледа стаята, в която се намираха. — Спести ми много време и усилия.
Оливър преглътна последната капка вода от чашата и предпазливо обходи с поглед стаята. Беше толкова уплашен и объркан, откакто дойде в съзнание, че беше съсредоточил цялото си внимание върху нападателя. Стаята, в която беше, се нареждаше едва на второто място в списъка с приоритетите му, но сега, когато очите му се плъзнаха по стените, тавана, ъглите, мебелите, реквизита… въпреки слабото осветление и сенките, само след няколко секунди осъзна къде се намира. Обонянието му като че ли най-после също се възвърна и регистрира леката миризма на естествена кожа, примесена с мириса на гума.
Ментора пак разгада изражението му.
— Да, Оливър, това е твоето мазе, и трябва да призная, че е изумително. — Ментора погледна наляво и после надясно. — Страхотно добре обзаведена тъмница. Ти и съпругата ти явно си падате по много извратени неща, а?
Истината беше, че Оливър и Джоузи харесваха всякакви нетрадиционни форми на секс, включително връзване, садо-мазо, ролеви игри на доминация и подчинение и лека до умерена болка. Всичко това съставляваше голяма част от сексуалния им живот. Точно преди сватбата им успяха да си намерят къща със сравнително голямо мазе — нещо, което се смяташе за рядкост в Лос Анджелис. Отне им два месеца да превърнат мазето в много добре обзаведена тъмница с метални халки на стените и тавана, използвани за завързване, огромна селекция от уреди за леки наказания и всевъзможни видове камшици, пръчки, въжета, ремъци и вериги. Имаше и два стола за завързване и кръстът на Свети Андрей, за който сега беше завързан Оливър. Това беше стаята им за игри.