Джоузи повдигна съвършените си вежди.
Оливър наистина обичаше да я изненадва с подаръци, бележки, съобщения, стихчета, цветя… какво ли не. Той беше романтичен, дори на това пътуване, в хотела Джоузи отвори чантичката с тоалетните си принадлежности и откри бележка, която Оливър беше пъхнал вътре, без тя да види. Бележката описваше измислен диалог между двамата.
ДЖОУЗИ: Оли, искам да изкрещиш колкото можеш силно, че ме обичаш, така че да чуе целият свят.
ОЛИ: (доближава се и прошепва в ухото на Джоузи): Обичам те.
ДЖОУЗИ: (с озадачен вид): Защо го прошепна в ухото ми?
ОЛИ: Защото ти си целият ми свят.
Бележката беше предизвикала сълзи в очите на Джоузи.
— Да, това би било абсолютно в негов стил — съгласи се тя.
Джоузи беше права, когато изчисли, че ще се прибере вкъщи след час и половина. Движението по магистралите не беше толкова натоварено, колкото очакваха, и шофьорът стигна до дома ѝ в Санта Кларита за един час и двайсет и седем минути. Джоузи целуна Стейси и грабна куфара си.
Черният мерцедес на Оливър беше паркиран на алеята им, до нейния мини купър.
Само за да бъде сигурна, Джоузи пак провери мобилния си телефон. Нямаше съобщения, нито пропуснати обаждания. Часът беше двайсет и трийсет и осем.
Сериозно ли, Оли? — запита се тя с леко притеснен и невярващ глас.
Джоузи мразеше да се кара със съпруга си. Всъщност откакто се запознаха, се бяха карали само два пъти, и двата пъти за глупости, но ако Оливър нямаше страхотно обяснение за пълното си мълчание от вчера, определено щеше да му натрие носа.
Тя занесе куфара си до предната врата и потърси ключовете в чантата, но когато пъхна правилния ключ в ключалката, вратата се отвори сама. Беше незаключена и открехната.
— Какво става, по дяволите? — намръщи се Джоузи и сега наистина започна да се тревожи. — Оли? — извика тя отвън.
Никой не отговори.
От предната врата се влизаше в малко антре, където обикновено оставяха обувките си, за да не изцапат килимите.
Джоузи влезе, бързо събу обувките си и затвори вратата.
По-нататък беше дневната, където всички лампи бяха угасени. Джоузи се пресегна към електрическия ключ вдясно от вратата и го щракна.
— Оливър, тук ли си? — отново извика тя, този път по-силно. Мълчание.
— Оливър?
В къщата цареше мъртвешка тишина.
Джоузи огледа стаята. Нищо не изглеждаше разместено. Възглавниците на дивана бяха натрупани в единия край, но това беше всичко. Едва когато остави куфара, Джоузи най-после ги забеляза. На пода, на петдесет-шейсет сантиметра от вратата, която водеше от дневната в кухнята, тя видя… листенца от червена роза?
Джоузи изправи рамене, наклони леко глава надясно и се намръщи. Не ѝ се привиждаше. На пода наистина бяха разпръснати листенца от червена роза, но не хаотично. Бяха наредени в линия, водеща от дневната към кухнята.
Джоузи си спомни думите на Стейси: „Или пък може да ти е подготвил някаква изненада, когато се върнеш. Това би било напълно в стил Оли“.
Тя не можа да сдържи усмивката, в която се разтеглиха устните ѝ. Въпреки всичко, Оливър можеше да отговори на съобщенията ѝ и пак да запази в тайна изненадата си. Мълчанието му я разтревожи. Трябваше да е малко по-съобразителен.
В кухнята ли е изненадата? — запита се Джоузи и тръгна към линията от розови листенца.
Може би Оливър ѝ беше сготвил вечеря.
Той не си падаше много по готвенето, но успя да усъвършенства няколко ястия, включително любимото на Джоузи — гулаш с говеждо месо и картофени палачинки. За нея това щеше да бъде страхотна изненада, защото махмурлукът ѝ най-после намаля и определено беше гладна.
Проблемът беше, че не долови никакви миризми, разнасящи се откъм кухнята, а всеки път, когато Оливър готвеше гулаш с говеждо месо, апетитното ухание изпълваше цялата къща и се задържаше с часове.
— Оли, скъпи — извика пак тя. Гласът ѝ не беше толкова напрегнат, колкото преди няколко минути. — В кухнята ли си?
Никой не отговори.
Джоузи стигна до вратата и посегна към електрическия ключ за осветлението. Лампите светнаха и челото ѝ се смръщи от безпокойство.
Оливър не беше в кухнята и нямаше следи, че нещо е било готвено там — нямаше тенджери и тигани на печката, нито чинии в умивалника или на сушилника, нито разхвърляни неща на работния плот и мирис на храна. Розовите листенца обаче продължаваха в зигзаг линия, сякаш бяха трохите от хляб, пуснати от Хензел и Гретел. Завиваха наляво и после надясно, покрай малкия остров за готвене и по посока на вратата на мазето — тяхната тъмница.