— Госпожа Грифит ли се е обадила на деветстотин и единайсет? — попита Гарсия.
— Не. Обадила се приятелката ѝ, Стейси Грийн — обясни сержант Лоуган. — Когато лимузината я оставила, госпожа Грифит забравила телефона си на седалката. Госпожица Грийн го забелязала, когато стигнали до края на улицата. Помолила шофьора да спре и да почака и хукнала обратно насам с телефона. — Тя прелисти страница в тефтерчето си. — Госпожица Грийн каза, че тъкмо щяла да натисне звънеца на вратата, когато чула писък отвътре. Вратата била оставена незаключена, затова влязла в къщата. И тогава чула втори писък, който се разнесъл откъм кухнята. Втурнала се натам и после надолу в мазето и открила госпожа Грифит на пода, както и всичко друго, което има там. — Сержант Лоуган замълча за момент, за да се успокои. — А там долу е най-ужасяващото нещо, което съм виждала.
— Благодаря ви — каза Хънтър и тримата се отправиха към къщата.
— Както казах — добави сержант Лоуган и прибра тефтерчето в джоба си, — получихме обаждането към девет и десет и дойдохме тук за по-малко от десет минути, но е необходим само един поглед на местопрестъплението, за да разбереш, че случаят няма да остане в Шерифската служба. Поне в такова малко подразделение като нашето. — Тримата се наведоха, за да минат под лентата за местопрестъпление и да влязат във вътрешния периметър. — Обадих се на моя капитан и двамата се съгласихме, че трябва да се свържем или с отдел „Свръхтежки убийства“ на лосанджелиската полиция, или с ФБР. Избрахме „Свръхтежки убийства“ и шефката на криминалистите каза, че сме взели правилното решение.
Те спряха на няколко крачки от предната врата.
— Какво искате да кажете? — попита Гарсия.
Сержант Лоуган повдигна рамене.
— Първото, което каза шефката на криминалистите, когато видя местопрестъплението и думите, беше: „Трябва да се обадим на отдел «Свръхтежки убийства». Това е техен случай“.
— Думи? — попита Хънтър. — Какви думи?
В очите на сержанта се четеше изумление.
— Ами… убиецът е оставил нещо като послание… написано на стената. — Погледът ѝ се плъзна покрай Хънтър и се спря на къщата за секунди, а после се върна на детектива. — И ако тези думи не смразят кръвта ви, почакайте да видите какво е направил убиецът с жертвата.
54.
Пред външната врата Хънтър и Гарсия получиха бели гащеризони за еднократна употреба. Нахлузиха ги мълчаливо, подписаха протокола за недопускане на замърсяване на местопрестъплението и влязоха в къщата.
Един криминалист търсеше латентни отпечатъци върху прозорците на дневната. Също както на предишните две местопрестъпления, никъде в тази стая нямаше следи от борба. Хънтър и Гарсия кимнаха за поздрав на криминалиста и тръгнаха наляво, по посока на вратата, която водеше към кухнята, но изведнъж спряха.
— Какво е това, по дяволите? — попита Гарсия, когато видя идентификационния маркер за веществено доказателство „№1“ на пода. — Това розови листенца ли са?
Хънтър кимна.
— Така изглежда.
Двамата разбраха причината за идентификационния маркер веднага щом влязоха в кухнята.
— Прилича на диря — отбеляза Гарсия. Тонът му беше по-скоро изненадан, отколкото озадачен. — Убиецът е оставил пътека от розови листенца, водеща надолу към мазето? Това е нещо ново.
Хънтър приклекна на едно коляно и взе едно розово листенце.
— Не са изкуствени — каза той, доближи го до носа си и долови леко ухание.
Освен розовите листенца на пода, в кухнята всичко изглеждаше на мястото си.
Дирята водеше до отворена врата вляво, до острова за готвене. Хънтър и Гарсия чуха гласове, разнасящи се отдолу. Веднага познаха, че това беше доктор Сюзан Слейтър.
Тесните стъпала, общо дванайсет, бяха напълно осветени, благодарение на мощния прожектор на криминалистите, монтиран горе на стълбите. Хънтър и Гарсия слязоха бавно, внимаваха да отбягват другите идентификационни маркери върху осем от стъпалата, всеки поставен до пълен или частичен кървав отпечатък. Стигнаха до мазето и се заковаха на място. Дъхът им секна в гърлото, докато мозъкът им се опитваше да възприеме чудовищната сцена пред очите им.