Дмитрий Биленкин
Гениалният дом
— Моля — с широк жест го покани Юрков. — Избирайте.
— Тук ли? — запита Смолин, като излизаше от реалета.
— Ако ви харесва.
Изпъстрените с точици очи на Юрков бягаха встрани, уж безучастно, но в тях за миг плисваше стаена дяволитост. Смолин недоверчиво се огледа.
Тревата на поляната пъстрееше в толкова ярки съцветия, че ти се искаше да ги притиснеш до гърдите си. Редките брези хвърляха върху нея прошарена сянка. От трите страни напираше гора, а от четвъртата поляната се спускаше терасовидно към сребриста рекичка, отвъд която се редуваха хълмове чак до хоризонта. В млечносинкавата далнина на небето се врязваха снежни върхове.
Смолин пое дълбоко въздух.
— Чудесно е тук…
— Тогава да започваме — делово каза Юрков.
Жилавата му фигура се пресегна през борда на реалета.
Той измъкна от седалката на реалета голяма, явно тежка чанта, извади оттам полупрозрачен кристал и го подаде на Смолин. По форма приличаше на кристалното яйце, с което Смолин бе играл в детството си. Само че по размери това яйце бе доста по-голямо от старинната играчка.
— Да, големичко е — проследил погледа му, рече Юрков. — Обикновен експериментален образец. Дръжте…
„Яйцето“ неочаквано се оказа леко. Смолин неловко го притисна до гърдите си. На пипане беше топло и еластично. В зеленикавата му вътрешност преливаха някакви вълни, припламваха слаби виолетови светлинки.
— Има странен вид — промълви Смолин.
— Естествено — усмихна се Юрков. — Действувайте.
— Как?
— Много просто. Избирате площадка. Където искате. Няма значение, ако почвата е малко неравна или има слаб наклон. Заставате там, където според вас е центърът на площадката. Внимавайте само до най-близкото дърво или храст да има най-малко десетина метра. Това е всичко.
Смолин направи няколко неуверени крачки.
— Може би тук? — запита той.
— Прекрасно. Хвърлете яйцето.
— Просто така?
— Естествено.
— Жалко за хубавото място…
— Няма да бъде повредено. Хвърляйте.
Смолин пусна предпазливо кристала на земята. Светлият край на облака, засиял, докосна слънцето. Поляната потъна в сянка. Лъчите на слънцето падаха косо, като прожектори, върху снежните върхове на далечната планинска верига.
— Сега се отдръпнете.
Все от същата чанта Юрков извади лъскава черна тръба, завършваща с призматичен рефлектор. Отстъпвайки към реалета, той взе да размотава шнура.
— По-далеч, застанете по-далеч, сега тук ще се извие вятър. Свалете видеофона си, може да се повреди. — Юрков свали от китката си своя видеофон и го остави на седалката на реалета.
— Оставете и вашия тук, така ще бъде защитен от лъчите. Сега всичко е наред. Започваме.
Юрков включи шнура и насочи тръбата към кристала. В нея нещо забръмча. Още нищо не се случваше. Цвърчаха щурци, зеленикавият кристал продължаваше спокойно да си лежи сред лайкучките. Само дето беше потъмнял и в тревата приличаше на обикновен камък. После нещо се измени. Мъгла обви кристала като при бързо въртене и онова, което доскоро приличаше на камък, започна да се топи, превърна се в ръждивочервена маса, която почна да набъбва.
— Аха — рече Юрков. — Виждате ли?
То увеличи обема си, приемайки формата на гъба. После бясно заизпуска кълба дим. Заприлича на миниатюрен атомен взрив. Само че безшумен и без огнени струи.
Откъм гърбовете им се изви остър вятър, забуча, заогъва върховете на близките брези, понесе се над горичката. Захвърчаха сухи листа, клечици и безследно изчезнаха в тъмния гъбовиден вихър.
— Да поседнем — предложи Юрков. — Няма да стане скоро. — Той седна, като продължаваше да държи тръбата на излъчвателя. — Като дух от бутилка, а? Не ви ли прилича?
Не, вече не приличаше на дух от бутилка. Сега над поляната, опирайки се на тънко краче, бе надвиснала кафява маса. Извиваше се, ставаше постепенно ъгловата. В нея избиха жълти и червеникави петна, които бързо меняха формата си. Въздухът затрептя като в мараня, пречупвайки очертанията на наведените дървета.
От долната страна на масата се отделиха четири израстъка и дружно докоснаха земята.
— Коренната фаза — обясни Юрков. — Въздухът предоставя на нашето отроче азот, кислород и въглерод. Останалите необходими вещества то, както подобава на всяко порядъчно растение, си взима от почвата. А моят излъчвател играе ролята на слънце… А това е вече сегментарната фаза!
Вятърът поутихна. На метър и половина от земята се бе, образувала гладка плоскост с пет забити в почвата опори — четири в ъглите, петата, най-дебела, точно в центъра. Тревата наоколо бе покрита сякаш със скреж. Масата, заела вече солиден обем в пространството, ставаше явно стъкловидна, макар че вътрешното кипене не стихваше. Очерта се една полусфера, втора, трета. Очертаха се обемите на някакви образувания, които бързо, като в калейдоскоп, променяха повърхнините си. Издуваха се, извиваха се, после хлътваха. Една от полусферите потече и сега представляваше стена, а в средата й имаше най-обикновен, леко изпъкнал прозорец.