Вцепеняващите емоции я преследваха и след събуждането. Обзе я чувство на безпомощност, неувереност. Това бе другата причина да не си избере партньор. Да сподели живота си с друг означаваше да се лиши от контрола, над чието придобиване бе полагала такива усилия. Тя затвори очи и простена, измъчвана от неизяснените чувства. В този миг дочу някакво трополене.
Преследваха я! Тиан свали сухите дрехи, нахлузи все още влажните, нарами въжето и метна раницата си на гръб. Сетне, взела сияещия кристал в едната си ръка и парче хляб в другата, тя пое на път.
Едва при наближаването на първия кръстопът Тиан осъзна, че съставената от нея карта е изчезнала от ума й. Младата жена застина на място, с гърчеща се в стомаха й паника. Как се беше случило подобно нещо? Без контрола, който разсъдъкът й позволяваше да упражнява над ситуацията, тя се превръщаше в обикновен беглец, който не притежава никакви права и място.
Тропотът прозвуча по-близо. Тиан с все сили започна да потиска паниката си, както бе правила преди изпит. Успокой се. Можеш да го направиш. Тази карта е нищо в сравнение със схемите, които си запомняла. Дишай дълбоко и последователно. Изхвърли всичко останало от ума си.
Но не можеше да си припомни картата — беше прекалено уморена. По тунела вече долитаха откъслечни войнишки стъпки. Паниката й се опитваше да я накара да побегне стремглаво. Много й се искаше да се поддаде.
Наложи й се съзнателно да пристъпи към това, което някога бе представлявало автоматизиран процес. „Започвай от самото начало, момиче!“, често й бе казвал майстор Баркъс. „Опитваш се да направиш повече, отколкото е по силите на клетия ти ум.“
Не, нямаше да позволи на това подземие да я надвие. Тя си представи входа на тунела и мислено пое по него, започвайки наново да изгражда картата си. Построи я до разклонението, пред което се намираше сега. Проходите на разклоненията пред нея се появиха сами, макар и само до мястото, докъдето достигаше светлината на кристала.
Тиан продължаваше да върви и попълва картата си. При подминаването на едно от разклоненията съответстващите му тунели се протегнаха сами и се сключиха с друг тунел. Тя си наложи да не мисли за това, умишлено се съсредоточи още по-силно към непосредствената си работа — и внезапно цялата карта избухна в ума й. Едновременно с появата си донесе и разбирането за разположението на дългия тунел.
Няколко часа занаятчията лъкатушеше из лабиринта. На два пъти й се наложи да нагази във вода, която й стигаше почти до шията. За пръв път тя не негодуваше срещу течните трудности — наводнените участъци щяха да затруднят и преследвачите й. Щеше да им се наложи да претърсват всеки проход.
Веднъж достигнала дългия тунел, Тиан пое с цялата бързина, която й позволяваха силите. Трябваше да набере преднина, за да може да си почине спокойно — страшно се нуждаеше от спокоен сън. След няколко часа усилен ход тя прецени, че е прекосила около пет хиляди крачки: една левга. Тя поседна да почине за малко и да отпие глътка от манерката на Джоейн. Вътре имаше само вода, алкохолът отдавна бе изпит. Което беше жалко, защото точно в момента не би отказала да се сгрее.
Гладът се бе превърнал в постоянен тормоз, срещу който Тиан не можеше да стори нищо. Но поне вече бе престанала да чува преследващите я. Впрочем това не й носеше особено успокоение — може би те знаеха къде е и бяха тръгнали по заобиколен маршрут, за да я заловят. А може би просто се промъкваха след нея и изчакваха подходящ момент. Нали смятаха, че преследват лиринкс.
Все по-далеч и по-далеч. Стъпка подир стъпка, всяка следваща по-морна от предишната. Все по-бавно и по-бавно. Цялото тяло я болеше. Само стомахът й бе станал безчувствен, макар че пулсираше, когато тя пиеше вода. Тиан можа да поспи няколко часа, макар сънят й да беше накъсан, примесен със страха, че всеки момент ще се нахвърлят отгоре й. Беше изгубила представа за времето. Ден ли, два, или три бяха изминали от началото на подземния й преход? Картата в главата й се простираше на изток.
В даден момент, прекъснал монотонността й, Тиан почувства, че преследвачите й са близо. Нямаше представа на какво се дължи това й усещане. Не бе дочула звук, не бе зърнала отблясък. Все още не я бяха настигнали, но вървяха след нея.
Зад един завой Тиан видя, че тунелът преминава в подземно езеро, чийто друг бряг не се вижда. Тя навлезе във водата. Толкова умора се бе наслоила в краката й, че придвижването пораждаше асоциации с крачене сред сироп. Ами ако водата се окажеше прекалено дълбока?