Нивото се покачваше до врата й, брадичката, устните, сетне отново започна да спада. След десет минути тунелът приключи в гладка скала. Неестествено гладка — оказа се, че това е врата. След кратко дирене Тиан откри скрития лост, задействащ отварянето й.
Не се изненадваше, че е открила врата. Тези планини гъмжаха от проходи. В миналото цели села бяха прекарвали зимата тук. Застанала във водата, Тиан прокара върха на ножа си по сивкавия камък на вратата. Мрамор. А стените на тунела бяха гранитни.
Тя натисна лоста. С шумно стържене и проскърцване вратата започна да се издига, за да спре накрая с издрънчаване. Отвъд нея блъвна вода, заляла панталоните на Тиан. Занаятчията премина от другата страна и дръпна другия лост. Чудеше се, дали няма някакъв начин, по който да попречи на преследвачите си да я използват. Каменната преграда се спусна също тъй шумно, при което се пропука в средата.
Тиан продължи пътя си. Скоро пред нея изникна насип синя глина. Огромна пукнатина разсичаше тавана на тунела. Тук розовите слоеве гранит преминаваха в бляскав мрамор, смесващ синьо и лилаво.
Обграждаха я разноцветни скали, чието разнообразие отвеждаше до голяма пещера. Цялата размножителна палата можеше да се вмести в нея. В средата й имаше малко подземно езеро. Подът беше неравен, особено от лявата страна, където и се издигаше по-високо. Наклонът в комбинация с възвишенията създаваше амфитеатрална подредба.
Тиан се напи с вода, напълни манерката, изми лицето и ръцете си, а след това отиде да се изкатери на най-високото възвишение. Пет разклонения отвеждаха вън от пещерата, разположени ветрилообразно. Несъмнено едно от тях бе свързано с търсения от нея изход. Тук тя се предаде на изтощението.
Спа дълго и сънува, че е преследвана. На няколко пъти бе будена от някакъв далечен, рязък звук, напомнящ на метал, срещащ камък. Звучеше като работата на каменоделец, само че ударите бяха много редки, с дълги промеждутъци тишина.
Този звук бе по-скоро интригуващ, отколкото заплашителен. Всеки удар бе дочуван от Тиан в просъница, след което тя отново се унасяше. Най-сетне заспа, без да сънува, както не бе спала от седмици.
— Ето го! Там горе! Внимавайте!
Викът я сепна. Пещерата се бе изпълнила с миризмата на горяща смола. Тиан приседна и трескаво потърка очи.
Четири факли трептяха близо до тунела, по който тя бе дошла. Друга факла се поклащаше към нея. Светлината им падаше върху войници, чиито униформи бяха непознати за Тиан.
— То се раздвижи! Стреляйте! — ревна един със сержантски нашивки.
Девойката мигновено се притисна към земята. Миг по-късно над нея профучаха болтове, за да отскочат от скалата.
— Спрете! — изпищя тя.
Последва кратко мълчание, след което сержантът се провикна:
— Коя си ти?
— От Тикси съм! — Тиан не се осмеляваше да каже името си. — Не стреляйте!
— Изправи се. Дръж ръцете високо вдигнати.
Бавно и внимателно, тя се подчини. Петима войници се приближиха към нея. Бяха обкичени с оръжия. Освен това й бяха непознати.
— Аз съм сержант Нъмбъл от моринския гарнизон — каза предводителят им. Висок мъж с белязана лява буза. — Какво правиш тук?
— Срещала ли си лиринкса? — попита един мургав и набит ратник.
— Няма никакъв лиринкс — промълви тя.
— Какви ги говориш? — зашумяха войниците. — Къде е?
— Може би лиринксът умее да се превъплъщава и сега се е превърнал в момиче — дълбокомислено заяви един плешив гърчавел.
— Най-добре да я убием, та да сме сигурни. — И той се направи, че наръгва въображаем противник, като дори предостави и звуков съпровод.
Сержант Нъмбъл го блъсна. В очите му беше изникнало опасно блясъче. Той сграбчи Тиан за яката и я разтърси.
— Ти си била! Теб сме преследвали през цялото това време!
— Да! — прошепна ужасено Тиан.
— Коя е тази? — попита един от ратниците. Той говореше със силен планински диалект.
— Трябва да е бегълката от разплодника — каза нисичкият войник. — Лудата.
— Млъкни! — ревна през рамо сержантът. Лицето му бе почервеняло (с изключение на белезите, които жълтееха с костен цвят).