— Осъзнаваш ли колко време ни изгуби?
— Вие стреляхте по мен! — жално се провикна Тиан.
— Идиотка! — Нъмбъл я зашлеви през лицето.
Плешивият издигна меча си. Долната му устна блестеше лигаво.
— Дайте да я довърша — рече той с охота.
— Не виждам защо първо да не се позабавляваме с нея — заяви един широкоплещест, красив на вид войник с хлътнала брадичка, отчасти скривана от брада. Той започна да сваля дрехите й. Тиан понечи да се защити, но друг войник хвана ръцете й.
Това не можеше да е истина.
— Вие сте отрепки! — Тиан продължаваше да се мята в ръцете на насилниците. — Бих предпочела да бъда изядена от лиринкс.
— За друго няма и да те бива, след като приключим с теб — заяви онзи, дето изглеждаше добре.
— Възнамеряваш да го направиш против волята й, Пелф? — каза сержантът.
— Тя е избягала — отвърна Пелф. — Ако не ти харесва, никой не те кара да гледаш.
— Моля ви, недейте — умоляваше Тиан.
— Искам аз да я убия — настояваше плешивият, а очите му блестяха кръвожадно.
Сержантът го хвана за ръката и го поведе надолу към тунелите.
— Остави ги да се забавляват. Кой знае дали утре ще сме живи.
Останалите трима притиснаха Тиан към земята. Тя продължаваше да се мята, само че мъчителите й бяха прекалено силни. Някой върза ръцете й. Жената не спираше да крещи с цяло гърло. Грапава шепа затули устата й.
Откъм тунелите долетя вик. Сержантът притича към най-левия от петте прохода, за да се заслуша.
Викът долетя още веднъж.
— Да? — предпазливо отвърна Нъмбъл. Скоро насреща му изникна Ги-Хад, придружаван от десетима войници и водач. — Как се озовахте тук? — удивено попита сержантът.
— Аз бих те попитал същото.
Тиан ухапа ръката и тя бързо бе дръпната. Девойката рязко си пое дъх.
— Какво става тук? — продължи Ги-Хад. — Чух жена да пищи.
Войниците пуснаха Тиан и тя се изправи. Стоящите долу зашушукаха.
— Проклети идиоти! — ревна отговорникът на фабриката. — Та това е занаятчия Тиан! Ако и косъм е паднал от главата й, ще бъдете разчекнати лично от самия перквизитор! Слезте.
Войниците се подчиниха, като полагаха усилия да не поглеждат към него.
— И откъде би трябвало да знаем? — каза сержантът. — Никой не ни е казвал, че я търсите.
— Кретени! — беснееше Ги-Хад. — Значи просто насилвате всяка жена, която попадне на пътя ви?
Онези продължаваха да отбягват погледа му.
— Махнете се от пътя ми! Тиан, трябва да…
Само че Ги-Хад бе прекъснат от звука, който Тиан бе чула по-рано, в съня си.
Отговорникът рязко се извърна.
— Какво беше това? Върви да провериш, сержант.
Всички утихнаха. Чуваше се хрипливото дишане на Ги-Хад.
Нъмбъл тихо започна да се приближава от един тунел към друг, за да определи посоката.
— И по-рано чух този звук — провикна се Тиан.
— Кога? — попита Ги-Хад.
— Преди няколко часа.
— Може да са били миньори — каза Пелф.
— Тази мина е изоставена от двадесет години — рече отговорникът. — Бе изчерпана още по времето, когато баща ми беше жив.
— Сигурно някой си опитва късмета — предположи плешивият мъж, настоявал да убие Тиан.
— Или пък е мечка — обади се сержантът — и хрупа козя кост.
— Казах да пазите тишина! — просъска Ги-Хад. — Гъл, Дом, Хантс, Вен-Кой, Траун! Застанете пред тунелите и се ослушвайте. Останалите да заемат позиции.
Петимата назовани се разпръснаха.
— Надали е нещо сериозно — заяви отговорникът и започна да се разхожда. Ново почукване.
— Идва от този проход — каза белокосият Хантс, грозен кривогледник с шаркаво лице. Той бе застанал пред средния тунел. — Да отида ли да проверя?
— Да! — отвърна Ги-Хад. — Ти, как се казваш? — обърна се към красивия войник.
— Пелф, сър!
— Ти си голям храбрец, Пелф. Върви с него.
Двамата поеха по тунела сред факлен отблясък. Тиан, все още със завързани ръце, започна да слиза надолу, сетне спря. Всички бяха страшно напрегнати. Ги-Хад прикрепи факла към земята и се загледа в тунела, нервно потропвайки с крак. Това беше единственият звук, който се чуваше.
— Някой вижда ли факлите им? — попита той.