През целия си живот Тиан не беше виждала подобно жестоко сражение. Навсякъде около себе си съзираше окървавени тела, някои мятащи се, други вече застинали. След едно последно движение най-после се озова свободна и можеше да се приближи. Дванадесет мъже лежаха на земята. Десетима бяха мъртви, а на останалите не им оставаше да живеят дълго.
Един от оцелелите бе красивият Пелф, който искаше да я изнасили. Замах на лиринкски нокти бе разкъсал гръдта му. През раната се виждаше парче дроб.
Въпреки всичко — Тиан изпитваше съжаление към него. Тя докосна челото му с ръка.
Очите му бяха широко отворени, изпълнени с ужаса на последните няколко минути, които войникът изглежда изживяваше отново и отново. Накрая погледът му, стрелкащ се безцелно, се спря върху лицето й.
— Знаех, че се каня да извърша нещо гнусно — рече той с глас, в който се четеше отвращение. — Аз съм виновен, че ни сполетя това…
Пелф се сгърчи. От раната му бликна кървава пяна, покрила панталоните му. Той се загледа в кръвта, сетне взе ръката на Тиан.
— Вземи кинжала ми, момиче. Избоди очите, съзирали с похот. Отрежи езика, подканял към скверно дело. Отсечи предателския ми…
— Мълчи. Ти умираш, Пелф. Не тревожи последните си мигове.
Тя бързо отиде при другия войник. Въпросният беше ранен смъртоносно и вече бе изпаднал в безсъзнание. Кръвта му запълваше хлътнатините по пода.
Тиан не се осмеляваше да последва Ги-Хад, не и при положение, че между двамата имаше жив лиринкс. Но и тук не можеше да остане, сред мъртъвците. Също така имаше вероятност лиринксът да се върне. Трябваше да има и друг изход. Може би онези звуци бяха свързани с това.
Но щеше да й е необходима храна, защото до фабриката имаше дни път — при положение, че намереше изхода. Тя взе раницата на лежащия в безсъзнание войник и вътре откри малко увити в плат дажби.
— Имаш ли храна? — попита тя с дрезгав глас. Чувстваше се неловко да ограбва мъртвите и умиращите.
— Вземи всичко. Имам и злато в кесията си. Вземи и нея! — отвърна й Пелф.
Тя взе провизиите, но не и златото. После прехвърли съдържанието и от раницата на сержанта, така че се оказа запасена с предостатъчно храна. Факлите вече догаряха. Всички тези трупове създаваха впечатление за някаква адска постановка. Тиан нарами раницата и пое към средния тунел.
Докато минаваше покрай по-малкия лиринкс, той внезапно се раздвижи и я сграбчи за китката. Занаятчията понечи да изтегли ножа си, ала създанието стисна и другата й китка. Ноктестата му ръка с лекота би могла да обвие черепа й. То я притегли към себе си. Сред ципестата кожа на лицето му изникна око. Голямо, кръгло, жълто, с вертикална зеница.
Главата му беше огромна — главата на Тиан би могла без проблем да се побере в пастта. Занаятчията знаеше за жестоката същност на лиринксите. Създанието щеше да се забавлява с мъките й, преди с милостиво закъснение да ги преустанови. Сивкавите му зъби се оголиха, облъхнали я с някак странно сладък дъх. По кожата, доскоро сива по магарешки, заблестяха цветове.
— Свършвай по-бързо! — беззвучно промълви Тиан.
Том II: Преследването
Част първа
Перцептор
Едно
Иризис седеше в коженото кресло на чичо си, заслушана в бушуващата вън буря. Вятърът все по-силно фучеше сред зъберите.
Снежната виелица подхождаше на настроението й. Експериментът с Юлия бе обречен на провал. И какво щеше да последва?
Някой друг занаятчия би могъл да опита да подири нов живот някъде далеч. Но не и Иризис. Цялата й същност бе обвързана със семейството й и с дейността й. Колкото и да ги ненавиждаше, колкото и да говореше против близките си, по-скоро би предпочела да умре, пък било то и посрамена, отколкото да живее без тях.
Ниш доведе Юлия преди зазоряване, когато фабриката бе най-тиха. Дори и това беше изпитание за нея — дребната жена трепваше при всеки звук, а всеки път, когато някой се приближеше, тя бързаше да се свие край стената.
На майстора се полагаха две стаи. По-голямата от тях съвместяваше кабинет и работилница. В средата на кабинета се издигаше огромно бюро от палисандър, обградено с три кожени кресла. Край една от стените бе разположен работен плот, върху който все още стояха някои от инструментите на покойния майстор Баркъс. Отсрещната стена бе заета от библиотека, притежаваща няколко десетки тома и купища свитъци.