— Всичко това е така объркващо — вечерта се оплака Ниш на Иризис. Не бяха отбелязали никакъв напредък.
— Остави. Искаш в рамките на ден да я научиш на нещо, което отнема години. — Тя се обърна към Юлия. — Утре ще тръгнем да търсим Тиан. Ще излезем навън. Ти си ни нужна, за да я открием. Никой друг не е в състояние да го направи. Ще ни помогнеш ли?
Юлия рязко свали очилата си и отново превърза очи. Трепереше. Притиснала длани над очите си, тя поклати глава наляво и надясно, докосвайки раменцата си с уши.
— Какво означава това? — попита Иризис. — Съгласява ли се?
— Не зная — рече Ниш.
Юлия се обърна към тях. Пръстите й бяха сгърчени.
— Ще дойда с вас — отчаяно рече тя. — Макар да се страхувам. Но ако ме оставите тук…
— Нас също ни е страх — каза Иризис.
— Много, много се страхувам — потръпна перцепторът. — Ноктести. Навсякъде гъмжи от ноктести.
Две
Устата на лиринкса се разтвори по-широко. Предните зъби бяха дълги колкото палеца й, страховито остри. Тиан затвори очи. Създанието я придърпа към себе си, опитвайки се да каже нещо. Но от гърлото му се изтръгна единствено хриптене, като че беше глътнало кост.
— З-з-зурррк! — заяви то. — Ж-з-з-урпт!
Тиан очакваше да бъде залята с извънземни стомашни сокове. В следващия момент зърна болта, пронизал гърлото откъм тила. Лиринксът се давеше от кръвта си. Опитваше се да отстрани болта с език, ала това бе невъзможно. Нямаше как да го стори дори и ако всъщност успееше да го докосне. Свободната му ръка също не можеше да го изтръгне, защото й липсваха три пръста.
Съществото се закашля, при което в гърлото му закипя розова пяна. Следващият пристъп на кашлица оплю Тиан. Лиринксът се давеше в кръвта си още повече. Очите му бяха започнали да губят фокус. Дъхът му гълголеше като запушена тръба. Хватката му отслабна. Създанието рухна, като Тиан успя да се изтърколи в последния момент. Лиринксът продължаваше с напразните си опити да сграбчи ствола на болта. Падането му бе разпръснало още пяна.
Тиан се изправи, трепереща, неспособна да откъсне поглед от гърчещото се създание. Димът от гаснещите факли я дразнеше. Тя се закашля и с пламнала носоглътка заобиколи съществото. Болтът бе потънал в мускулите вдясно от гръбнака му. Другият лиринкс лежеше неподвижно. Изглеждаше наистина мъртъв, но за всеки случай девойката се държеше настрана. Живият лиринкс се опита да обърне глава към нея и изхриптя.
Този лиринкс изглеждаше по-различен от останалите: нямаше криле; дребни закърнели израстъци стърчаха от съответните места. Освен това той излъчваше някакво несъответствие, макар конкретната причина да беше трудна за определяне.
Недалеч на земята лежеше захвърлено копие. Ако го забиеше във врата на лиринкса, може би щеше да успее да го довърши? Тя взе копието и го повдигна, загледана в кървавата рана. Представяше си отвратителния звук, с който наконечникът щеше да потъне в иноземната плът; агонията, която щеше да последва. Тиан се поколеба. Изсумтявайки болезнено, лиринксът извърна глава и я погледна в очите.
Тя впрегна волята си. Престоят над работната маса не я бе подготвил за това. Досега не й се беше налагало да отнема нечий живот, но ето че обстоятелствата я притискаха. Не се осмеляваше да го остави жив.
Огромните очи бяха омайващи. По протежение на врата му проблясваха сини очертания. Тиан изпита неочаквано състрадание. Може би лиринксът се опитваше да я контролира? Някои от тях бяха гадатели.
Тиан заби копието в раната. Лиринксът изрева и се хвърли към нея, изтръгвайки оръжието от ръката й. Кракът му я удари по бедрото. Сблъсъкът напомняше на главата на таран. Лиринксът се надвеси над нея. Копието все още се поклащаше зад него.
— Гларрр! — изхриптя създанието. — Минхллррр!
— Не разбирам — дрезгаво отвърна Тиан. Същевременно се удиви, че съществото е способно да се изправи и дори да говори с такива рани.
— Извади… — хрипна лиринксът.
Болката бе парализирала Тиан. Съществото посегна със здравата си ръка и стисна рамото й с такава сила, че костите й започнаха да се разместват. Нокти потъваха в кожата й.