— Извади!
Нямаше избор.
— Добре. Пусни ме.
Лиринксът пусна рамото й, само че моментално я хвана за крака.
— Мини отзад. Извади. Не… опитвай пак.
Тиан бавно го заобиколи. Можеше да се опита да го доубие, но дали щеше да е достатъчно бърза? В агонията си създанието можеше да откъсне крака й. От вида на раните му й призля. Макар че явно те не бяха смъртоносни, поне не и за един лиринкс.
Тя хвана дръжката на копието. Ами ако просто го натисне навътре, вместо да го издърпа…? Лиринксът предупредително усили натиска върху глезена й. Тиан издърпа копието и го хвърли на земята.
— Извади… болт!
Занаятчията опита да обвие пръсти около ствола, но той беше хлъзгав от кръв.
— Потънал е прекалено дълбоко — каза тя, отвратена от раната.
— Използвай… копие.
Усилията й да разхлаби болта с наконечника и да го измъкне само влошиха нещата. Отчасти потисканите стенания на лиринкса също не помагаха. На Тиан й се искаше той да умре, макар че това надали щеше да отслаби хватката му.
— Продължавай да опитваш! — задавено изхриптя съществото. — Ако умра — ти също.
Тиан бе склонна да му повярва.
— В раницата си имам инструмент, който може да е от полза.
— Покажи. — Лиринксът не пусна глезена й.
Тя трябваше да извади всичко от раницата, за да достигне до платнището с инструментите. Занаятчията го разви и извади щипци.
— Да — каза лиринксът. — Използвай!
Тиан бръкна в раната, сграбчи болта и дръпна. Той не помръдна.
Тя хвана щипците по-силно, опря ботуш в гърба на съществото и напъна с все сила. Лиринксът изрева. По тялото му се разляха цветни вълни. Главата му се замята. Тиан продължаваше да дърпа. Болтът най-сетне се разхлаби и започна да излиза. Розовееща кръв побърза да запълни кухината. Много скоро тя започна да се съсирва и да променя цвета си в белезникав. Кървенето спря.
Тиан остави болта и окървавените щипци на пода. Лиринксът отново потръпна с цялото си тяло, повърна някаква зловонна пихтия и се обърна към Тиан. Защо му беше помогнала? Сега врагът щеше да я изяде.
Създанието отвори очи. Двамата се вторачиха един в друг. Лиринксът беше шест, осем, може би дори десет пъти по-тежък от нея — и цялото му тегло се състоеше от мускули, броня и кост. И с една ръка преспокойно можеше да я разкъса.
— Какво чакаш още? — Гласът на Тиан прозвуча недостойно пискливо.
— Как се казваш?
Думите, изникващи дълбоко от гърлото му, сега звучаха по-ясно от преди, макар и все така стържещи. Личеше, че тези звуци го затрудняват. Само не беше ясна причината: дали спецификата на чуждоземния говор, или техническите влияния на раната.
— Наричат ме Тиан Лиз-Мар.
— А аз се казвам… Рил. С какво се занимаваш?
— С нищо.
— Всеки работи, дребни човеко. Ти носиш инструменти на механик.
— Бях занаятчия.
— Занаятчия? Контролери? — Тези думи бяха съпроводени с мъркане.
Защо бе споменала това? Притеснена, тя се опита да промени темата.
— Според останалите ме бива единствено за чифтосване.
Рил изглежда не разбираше. За момент той се задави, а после заговори по-ясно.
— Майка ми е добила четири малки. Това не й пречи да заема мястото си сред бойните редици.
— Някои от нас смятат, че жените трябва единствено да раждат, а мъжете — да работят и да се сражават.
— Нищо чудно, че ви надвиваме с такава лекота — каза лиринксът. — Лишавате се от талантите на половината си представители. Видът ви е дефектен.
Гласът му бе станал по-ясен и по-уверен. Тиан осъзна, че той се справя доста сносно с езика й. Освен това и акцентът му приличаше на нейния. Кой ли го беше учил?
— Жените са прекалено ценни, за да бъдат излагани на риск. Ако изгубим прекалено много от тях, целият ни вид е изложен на риск.
Тиан не бе подозирала, че някога ще изрича аргументите, използвани в защита на размножителните палати. Аргументи, които вбесяваха самата нея.
— Ние се стремим към същото. Но какво би станало, ако нападнем домовете ви, където беззащитните ви жени отглеждат вашите малки? По-добре е те да бъдат способни да защитават потомството си. По тази причина ние ще ви погълнем. Ние сме по-висши.