— Вие сте варвари!
— Защо? — попита Рил, без да се обижда.
— Вие ни ядете!
— А нима вие не ядете други животни? — рече лиринксът. Удивлението в гласа му очевидно бе престорено.
— Те са животни. Ние притежаваме разум. Ние сме човеци.
Той подуши.
— На мен ми миришеш като животно, малка Тиан. Притежаването на съзнание не те прави по-добра или по-достойна от останалите животни. Защо да не те изям, ако съм гладен? Какво ти пречи да ме изядеш?
Тя потръпна при мисълта.
— Не бих могла! Не би било правилно. Пък и…
— Да?
— Вкусът ти сигурно ще е отвратителен.
— Как недостоен вид като твоя се е издигнал до първостепенност в този свят? В празнотата има десетки разумни същества, малка Тиан. Всички ние се ядем едни други, когато се наложи.
— Както сега ти ще изядеш мен? — В гласа й се долавяха зачатъци на писък.
— Не.
— Защо?
— Защото не съм гладен. Освен това…
Недовършените думи бързо пораждаха напрежение. Това заплаха ли беше? Може би той възнамеряваше да я измъчва, за да се сдобие с военни тайни? Или… Беше чувала всякакви ужасяващи истории за нещата, сполитащи пленниците на тези същества.
— Какво? — остро попита тя. — Какво мислиш да правиш с мен?
Лиринксът се изправи в цял ръст, а горната му устна се сбърчи. Тиан понечи да изтълкува жеста му, сетне си припомни, че общува с представител на друг вид. Неговите мимики вероятно имаха съвсем различно значение.
— Трудно ми е да разбирам вида ти. Защо ме обиждаш?
— А вие защо започнахте войната?
— Защото вие ни нападнахте от мига, в който се появихме на Сантенар.
— Вие първи сте проявили агресия.
— Ние бихме рекли същото.
— Това е нашият свят. А вие се опитвате да ни го отнемете.
— Превърнали сте Сантенар в помийна яма. Разрушен свят. Освен това той не ви принадлежи.
— Наше право е…
— Как така? — рече лиринксът. — Кой е дал подобно право на човечеството?
— Ние сме най…
— Нашата философия постулира, че никой вид не може да си приписва права. Самата идея е достойна за присмех. И смеете да се поставяте над останалите организми! Човечеството руши заради самата разруха. Видът ви заслужава да бъде погълнат.
— Защо трябва да се убиваме едни други? — каза Тиан. — Защо човеци и лиринкси да не живеят задружно?
— Защото това е против порядките на естеството.
Рил се облиза. Дали пък не беше огладнял от този разговор? Тиан направи крачка назад, с което си спечели гълголещ кикот.
— Ако се канех да те изям, нищо нямаше да те спаси.
— Тогава защо не го правиш?
— Ти ми спаси живота. Честта не ми позволява.
Тиан едва не отправи иронично подмятане относно лиринкската чест, но се усети. Всъщност всичките й знания за тях се основаваха на военната пропаганда.
— Ти ме принуди — промълви тя. — Канех се да те убия.
— Но не го стори, което ме прави твой длъжник.
Нервното напрежение от последните дни й идваше прекалено много. Освен това тя беше отмаляла от глад. Главата й се замая и Тиан припадна при опита да се изправи.
Когато се свести, създанието все така се беше надвесило над нея.
— Ранена ли си?
— Умирам от глад. Не съм яла от дни.
— Аз често издържам по седмица без храна — рече Рил.
Коляното му трепна и той побърза да седне.
— Само че аз изяждам по една антилопа или някой малък… — Той се спря. — Твоят дребен стомах сигурно побира по една хапка. — Рил обхвана бедрото й с ръка, при което пръстите му се докоснаха.
— Кожа и кости. Яж, няма да те нараня.
— Какво ще правиш сега? — попита тя, докато разопаковаше една от дажбите. Често хвърляше плахи погледи към съществото, което, макар и седнало, пак стърчеше над нея. Рил беше хванал ранената си ръка, която разглеждаше съсредоточено. Неотдавна от отрязаните му пръсти се белееше кост. Сега чуканчетата се бяха покрили с кожа.
— Възстановявам ръката си.
— Как?
— Това е наша вродена способност. И в твоя свят се срещат животни, умеещи да правят същото.
По челото на Рил бяха избликнали капчици пот.
— Вид гадателство? — попита тя.