— Ще ми се да можех да ти помогна, Минис, но съм в капан.
Защо? — рязко попита той. — Не мога да разчета бъдещето ти.
Тиан се зачуди на наблягането му. Значеше ли това, че той бе в състояние да разчита бъднините на всички останали?
Тя обясни ситуацията си.
Минис изчезна, а тя попадна в някакво състояние на полубудност, засенчено от мъката по загубата му. Цялото й тяло трепереше от студ. Сигурно укритието й бе покрито с дълбоки преспи. Тиан започна да прикляква, за да раздвижи и стопли краката си, но и след това продължаваше да чувства студа. Също така се чувстваше и леко замаяна. Може би въздухът й свършваше? Тя опита да разшири пещерата си, като внимаваше да не отстрани някой от блоковете. Защото ако снегът я затрупаше…
Тиа…
Съзнанието й бе докоснато от бегъл шепот. Минис я викаше! Занаятчията откри затрупания си шлем, трескаво го сложи, като потръпна от ледния му допир.
Пръстите й заиграха над жиците, но не можа да намери съответстващата подредба. Съзнанието й не знаеше как да направи онова, което потъващата в сън интуиция бе сторила. Занаятчията започна да се паникьосва.
В този момент възможността да изгуби Минис й се струваше по-страховита орис от смъртта. Тя продължаваше да размества жици и топчета, напразно. Виждаше, че сегашното им разположение е погрешно, но не знаеше кое е правилното.
Тиан повдигна сферата над главата си и яростно я разклати. Направо й се искаше да захвърли приспособлението в снега и да скача отгоре му, докато не отмалее.
Тиан!
Сепната, тя изпусна сферата. Шлемът също се изхлузи от главата й, при което малкият кристал изпадна от гнездото и тупна в снега. Младата жена трескаво започна да го търси. Всичко около нея бе едноцветно — камък, сняг, лед, кристал. А, ето го!
Тя отново го вложи в шлема. Сега й оставаше единствено да…
Тиан, престани!
Заповедническият тон я накара да застине. Той притежаваше твърде големи сходства с гласа на матроната, Ги-Хад и всички останали образи, въплъщавали власт.
Ти изпадаш в паника, дете. Не мога да те открия.
На всичкото отгоре я наричаше дете. Това обръщение я беше измъчвало още от деня, в който бе наченала престоя си в завода, шестгодишна, в ролята на миячка на подове. Употребата му от страна на Минис й изглеждаше предателство.
Тя опита да се съсредоточи. Трябваше.
— Тук съм, Минис.
Така е по-добре. Покажи ми къде си.
Тиан се съсредоточи върху мисловния образ на пещерата си, сетне и на заобикалящия я склон. Знаеше, че изображенията са смътни, но друго не можеше да стори.
Това не ми харесва, долетя друг глас, женски.
Губиш си времето, рече трети глас, безстрастен, мъжки. Тя ще умре, ние също. Писано е.
Мълчете! — прошепна Минис. — Триор, Луксор, не говорете толкова силно. Аз също четох съдбите ни, имаме шанс. Тиан, покажи ни приспособленията, които използва, за да се свържеш с мен.
Тиан си представи шлема и сферата.
Невероятно, каза жената. Къде е намерила подобни артефакти?
Не зная, Триор. Последваха някакви приглушени разговори, които Тиан не чу.
Бързо, дете! — каза жената на име Триор. — Къде си намерила тези приспособления?
— Не съм дете! — Тиан се стараеше да звучи зряла и с достойнство. — Сама ги изработих.
Ти си ги изработила? — обади се третият глас, принадлежащ на името Луксор. — Как? Коя си ти?
Тя не каза нищо. Нямаше да позволи да се отнасят с нея като с хлапачка.
Ти я плашиш, Луксор. Това беше гласът на Минис. Моля ви, нека аз да разговарям с нея. Тиан, откъде си се научила да изработваш такива удивителни приспособления?
Похвалата окрили сърцето й.
— Аз съм занаятчия във фабриката за кланкери над Тикси. Минис…?
Какво е кланкер? — попита Триор.
Тиан обясни структурата на бойните машини.
— Аз изработвам контролерите, които черпят сила от полето и ги задвижват.
Какво е предназначението на тези кланкери?
— Воюваме с лиринксите.
Лиринкси? — провикна се Луксор. — Как е възможно това?