Ги-Хад прегърна и повдигна детето, а междувременно изникнаха още пет по-големи момичета, сякаш умишлено подредили се по възраст. Всяко от тях прегръщаше баща си и се отдръпваше. Пълничка, бледа жена беше застанала на входа. Изглеждаше много разстроена.
Тя също плахо пристъпи напред, само че перквизиторът каза с рязък тон:
— Това не е вечеринка, отговорник на пробация Ги-Хад. Движение!
Ги-Хад, който бе направил крачка към жена си, спря, махна й и се извърна. Жената придоби още по-тъжен лик, а най-малкото момиченце заплака. Отговорникът, наложил си безизразна физиономия, не се обърна.
Юлия трябваше да пътува в последния кланкер заедно с Иризис, Ниш, Ки-Ара и Пур-Дид. Последният неизменно стоеше на пост в бойната си кула — освен когато времето ставаше непоносимо.
Никога досега не се беше качвала в кланкер. Тъй като носеше и превръзка, и очила, Юлия и сега не можеше да го разгледа. Но не й беше нужно — другите й сетива бяха пламнали заради атакуващите ги странни възприятия. Машината вонеше: очистена смола, зловонна смазка и рибено масло. Всичко това се примесваше с миризмата на метал, дажби и онази остра смрад, обгръщаща движещите се части на кланкерите. Миризмата на войниците, които вече започваха да се строяват, надделяваше.
Макар и неподвижен, кланкерът беше изненадващо шумен. Двигателният му механизъм потракваше — шум, който съвсем леко се долавяше през антифоните и бе дразнещ като сърбеж на недостижимо място върху гърба. Маховиците виеха, просъскваха тръби, на моменти се разнасяше потропване.
Но всички тези впечатления бледнееха пред това, което Юлия възприемаше. От толкова близо кланкерът се сливаше в сияещ възел, прекалено ярък, за да бъде въобразен. Възлите на останалите машини се сливаха в него. В сърцето на тази яркост се намираше хедронът, изтеглящ енергия от полето, за да я насочи към контролера. Там силата се предаваше към маховиците и задвижваше лостовете, зъбчатките и валовете, вливащи неуморно движение към металните крака.
Контролерът и хедронът се захранваха от аспекти на Тайното изкуство, макар и различни от онези, които използваха гадателите. И двата елемента сияеха силно в решетъчния й модел. Дори и ако изместеше предното ветрило, Юлия продължаваше да усеща хедрона и излъчването му. Също както бе усетила горещия полъх от пещите, край които сутринта Ниш я беше превел.
В гърлото й се зараждаше писък. Изпитваше все по-силен порив да хвърли встрани антифоните, маската и дрехите, за да се свие в снега. Разбира се, това само щеше да влоши нещата, ала в паниката рядко се среща разумност. Юлия бавно си пое дъх.
Към дупката за носа на балаклавата й се приближи ръка. Ниш. Тя я хвана и я притисна към лицето си. При втория дъх се успокои и обърна глава към него.
— Сега съм по-добре — тихо промълви Юлия. Наистина се беше успокоила, макар да изпитваше някаква непозната топлина да се разлива из нея. Устните й нервно потръпнаха.
— Трябва да вървим — каза Ниш. — Войниците вече почти не се виждат.
Юлия можеше да усети раздвижването на кланкерите по разтърсването на земята. В решетката си виждаше, че първите два кланкера потеглят. Люкът в задната част на третия все още бе отворен. Там бе застанала Иризис и нетърпеливо им правеше знаци да влизат.
— Трябва да го опозная — каза Юлия.
Ниш започна да я разхожда около кланкера. Дребната девойка докосваше металните плочи, краката, бойната кула на върха. Машината й приличаше на броненосец, любимото й животно. Гадател Фламас бе отглеждал броненосец в работилницата си. Юлия бе започнала да се свива именно по негово подобие. Сега споменът я накара да се усмихне и тя с охота се качи в бойната машина.
Дългите пръсти на Ки-Ара се убедиха, че контролерът е поставен добре и че всяко от двадесет и четирите му пипала прави връзка. Сетне си сложи „трънения венец“ (метална диадема, в която на равни разстояния бяха вложени осем малки кристала), пъхна ръце в ръкавици, обвити с проводници, и хвана две заоблени ръчки. Раздвижи дясната, при което решетъчният модел на Юлия се изпълни с дъги. Воят на маховиците стана пронизителен — операторът фиксира полето и плавно изтегли енергия от него.
Блажената физиономия на Ки-Ара указваше, че връзката между него и машината е установена. Долната му челюст леко се отпусна — мухоловната фаза, както подигравателно я наричаше Ниш. По време на целия път операторът щеше да бъде по-скоро машина, отколкото човек. А ако бъдеше отделен прекалено дълго от контролера си, щеше да изпадне в абстиненция.