— Не! Става дума за това, че… човешката плът е свещена за нас.
— Значи би предпочела да се храня далеч от погледа ти?
— Бих предпочела изобщо да не ядеш човешко.
Рил сви рамене и метна костта зад себе си.
— Ще те отведа в планините.
Тя не му повярва. Създанието бе решило да си играе с нея. Тя трябваше да избяга.
— Сега ли?
— По-късно през нощта. Ще изчакаме снегът отново да замръзне.
Тиан спа лошо, споходена от неприятни и накъсани кристални сънища. Събуди я стоящият над нея Рил. В светлината на премигващата факла, която държеше, лиринксът изглеждаше особено заплашителен. Девойката подскочи.
— Какво искаш?
Рил направи крачка назад.
— Време е да тръгваме. Имаш ли храна?
— Достатъчно за няколко дни. Колко дълго ще продължи пътуването?
Не, това действително беше нереално. Сякаш обсъждаха пикник, само че храната вероятно щеше да бъде самата тя. Искаше й се да притежава бързата мисъл, с която се отличаваха героите, за да намери изход.
— Ние сме тук. — Жълтеникавият му нокът започна да чертае по пода: двузъба вилица, като единият край беше по-дълъг. — Ето Тикси.
— Той отбеляза място, малко по̀ на север от мястото, където дългият зъб се срещаше с главата на вилицата, Великите планини. — За да прекосим първата планинска верига до земята, която вие наричате Бур… Бурр…
— Бурлап — помогна тя.
— Бур-р-рлап. Та, това са около деветдесет слгурка. Или десет ваши левги. Разбира се, това е разстоянието по въздуха.
На лицето му изникна странно изражение, почти като гримаса, а закърнелите крилца се размърдаха неволно. После той се овладя.
— След Бур-рлап са петнадесет левги, а пътят през втория хребет е още десет. — Той посочи към втория зъб. — Това е земята, която наричате Тараладел. Отвъд нея се намира целта ти. Дългичко пътуване.
Жълтите очи я гледаха изпитателно.
— Пътят до Бур-рлап ще да ни отнеме най-малко шест дни, при лошо време и повече. Ако те нося. Ще набавям и храна. — Виждайки ужасеното й изражение, той добави: — Планински кози, риба, може би някоя и друга малка мечка. За всеки случай ти си вземи припаси.
Тиан насмоли факла и започна да преравя раниците на мъртвите войници. Тук имаше повече храна, отколкото тя можеше да носи — сушено месо, сушени плодове, лук, сирене, ориз (който вече бе започнал да се разваля). Рил се беше оттеглил в другия край на пещерата и — ако можеше да се съди по противните мляскащи и всмукващи звуци — отново се хранеше. Поне беше далеч от нея и на тъмно.
Двамата приключиха с приготовленията си почти едновременно. Рил се върна при нея, обърсващ устата си с импровизирана салфетка от крачол. Тиан побърза да извърне очи и се засуети над раницата си.
— Готова ли си?
— Да.
— Вземи едно от копията, ако се натъкнем на мечка.
Чак й ставаше обидно от липсата му на страх.
— Вече имам арбалет.
Тя взе още болтове, изненадана от позволението му. От копие не би имало полза, защото Тиан се чувстваше тъй слаба, че всеки порив на вятъра би я съборил. Но пък умееше да стреля добре. Бе се обучавала именно с арбалет. С малко късмет би съумяла да срази един лиринкс. Това я накара да се почувства по-добре въпреки недостатъците на избраното от нея оръжие.
Натоварена, тя последва Рил по протежение на тунела. Когато излязоха навън, той пое наляво — същата посока, която Тиан бе избрала при предишното си излизане. Беше студено, но нямаше вятър, а небето беше безоблачно. Виждаше се само луната. Двамата подминаха старото дърво, което по някакъв начин бе съумяло да оцелее от лавината.
Единствено спътникът й не позволяваше на Тиан да се наслади на тази прекрасна нощ.
Вървяха без прекъсване до сутринта, някъде около пет-шест часа. Преходът беше труден, защото на повечето места снегът не беше достатъчно стегнат. Рил се движеше уверено. След около половин час той пое нагоре. Пресичаше поляни, вървеше край привидно бездънни пропасти. Тъй като започваше да просветлява, плочестата му кожа промени цвета си. Скоро той беше бял, напълно сливащ се с пейзажа.
Тиан изпитваше смесени чувства. Дали действията му бяха мотивирани от чест, или й готвеше някаква страховита участ? Какви ли прикрити намерения, извратени желания и чудати сласти бе вероятно да я очакват?