Тя рязко спря, загледана в гърба на чудовището. Едната й ръка докосна приклада на арбалета, макар че не повдигна оръжието. Не можеше да простреля Рил в гръб. Дори и да успееше да се насили, там бронята му бе прекалено дебела. За да го убие, трябваше да уцели в окото, гърлото или между гръдните плочки в сърцето. Стига сърцата на лиринксите да се намираха на същото място.
Рил се извъртя и приклекна, извадил нокти.
— Умея да усещам опасността, малки човеко.
Тиан побърза да отдръпне ръка. Какво я беше прихванало? Дори и със зареден арбалет трудно би се справила със стоящ нащрек лиринкс.
Той се приближи, взе болтовете и ги прибра в торбичка на кръста си. За пръв път използваше възстановяващата се ръка.
— Трябва ми почивка! — изхриптя Тиан. — И да закуся.
— Странни създания сте вие. Трябва да се храните по три пъти на ден.
— Не е задължително да се храня три пъти дневно! — остро отвърна тя. — Но наистина се нуждая от почивка. Аз съм занаятчия, не планинар. Или поне бях…
Седем
Кланкерите се възползваха от минен тунел, който разсичаше планината. Спряха да почиват късно вечерта. Тогава всички се подкрепиха, а онези, които не трябваше да дежурят, и поспаха.
Макар и изтощена, Иризис не можеше да заспи. Юлия крачеше малко по-нагоре в прохода, без очила и антифони, и ядеше лепкави топчета ориз. Хранеше се само с това, защото небцето й не понасяше каквито и да било подправки. Отегчена до крайност, занаятчията изостави опитите си да задреме и се изправи, за да отиде при Юлия.
Последната намираше скалите за много интересни. Случваше се да гледа по десет минути, че и повече, някоя кристална жила.
— Тези скали съдържат магия — оповести Юлия.
— Така ли? — Иризис внимаваше да говори тихо.
— Виждам я в решетката — ето тук, тук също. И там! — Тя сочеше в различни посоки.
— От тази мина добиваме кристали за контролерите. — Мина й през ума, че талантът на Юлия би могъл да се използва за намирането на подходящи кристали. Това щеше да е от голяма полза, особено сега, след като старият Джоейн беше мъртъв.
— Зная. Виждам ги. Тази планина е като пудинг, пълен с кристали.
На това непременно трябваше да бъде отделено внимание — ако се върнеха живи. Още една потенциална червена точка за Иризис.
Ги-Хад дръпна ръчката и каменната плоскост се отмести. Колоната навлезе в следващата мина. Настръхналите войници стискаха оръжията си и държаха факлите високо. Тук проходът лъкатушеше, кланкерите почти одираха тавана. Когато стигнаха до пещерата, където се беше провела битката, всички без Юлия слязоха, за да огледат останките от човеци и лиринкси. Някой шумно повърна край стената. Перцепторът надникна през люка, пое лек дъх и бързо се скри обратно вътре.
— Не мога да я виня — рече Ниш на Иризис. — Ама че отвратително място.
Ги-Хад сбито и с отсечени изречения разказа за битката, а после се отдръпна встрани заедно с Джал-Ниш. Двамата приклекнаха, загледани в пода. Ниш внимателно се приближи към тях, за да разбере какво правят.
— Ето тук намерих щипците — обяви отговорникът, като посочи. От джоба си извади нещо увито и го подаде на перквизитора, който го взе.
— Отпечатъците й личат както по болта, така и по тях — каза Джал-Ниш.
— Това не доказва, че му е помогнала — кисело рече Ги-Хад.
— За всеки случай ще ги задържа.
Двамата отново се отправиха към телата.
— Ще съберем труповете на връщане — заяви перквизиторът. — Сега продължаваме.
Иризис завари Юлия да трепери, мушнала в ноздрите си резервни запушалки за уши. Конвоят продължи пътя си и излезе на открито. Слънцето вече изгряваше, загатвайки поредния ветровит, но ясен ден. Спряха да закусят, докато към краката на кланкерите отново бъдат прикрепени платформите за сняг. Джал-Ниш се приближи до Ниш, Иризис и Юлия.
— Време е да покажете на какво е способна маймунката ви, Крил-Ниш. — Гласът му не можеше да се оплаче от липса на съмнение, съумяващо и да унижава.
Самата Иризис също споделяше това му съмнение. По-рано Юлия едва ли не бе казала, че Тиан е мъртва.
— Можеш ли да видиш Тиан, Юлия? — каза Ниш. Поне видимо той не изпитваше съмнение. — Спомни си онзи контролер, който ти показахме. Усещаш ли…