Юлия насочи покритото си лице диагонално на склона.
— Виждам кристала й!
— Къде? Сигурна ли си? — скочи Джал-Ниш и посегна да я разтърси. Но Ниш протегна ръка на пътя му.
Тя посочи югозапад.
— Там.
— Колко далече е?
— Не зная.
— Виждаш ли самата Тиан?
— Кристалът е прекалено ярък.
— А кога е бил тук? — остро попита перквизиторът.
Известно време тя мълча.
— В продължение на дни.
— Бурята трябва да я е притиснала — каза Ги-Хад. — Надали е могла да тръгне по-рано от снощи.
— Значи е наблизо! — възкликна Джал-Ниш Хлар. — Разпръснете се. Търсете.
— Тук е правила могъща магия — каза Юлия.
— Така ли? — Перквизиторът се спогледа с Фин-Мах, а Иризис си спомни разговора, който бе подслушала. — Не знаех, че притежава подобни сили. Каква магия по-точно?
Юлия не знаеше:
— Кристалът свети самичък.
— Какво искаш да кажеш? — Фин-Мах се приближи до перцептора.
— Сега блести през цялото време. Той е най-ярката светлина в решетката ми.
Отново онова споглеждане.
— Разкажи ни повече за този кристал. Разкажи ни всичко! — заяви перквизиторът.
Дребната жена очерта формата му с пръстчета.
— А във всеки край има черна звезда. В центъра има иглици. По тяхно протежение има искра.
Джал-Ниш придърпа следователя. Този път нямаше как Иризис да ги подслуша, но във всеки случай тя можа да види, че двамата говорят много развълнувано. На нея самата, едва ли не родена с хедрон в ръка, това вдъхваше удивление. И надежда. Иризис знаеше, че талантът й не е безвъзвратно изгубен, че само е потънал на недостъпно за съзнанието й място. На онзи рожден ден бе изгубила увереността в себе си. Трябваше да си я върне, иначе цял живот щеше да си остане измамница.
Никога досега не беше чувала за толкова могъщ кристал. Ако разполагаше с него, щеше да вярва в себе си. Тя искаше да бъде занаятчия, за нея това значеше всичко. И също така всичко би дала (или направила), за да го получи!
По склона притича войник.
— Открихме пресни дири, сър! Лиринкс и леко накуцващ човек.
— Каквато и магия да е използвала Тиан — отбеляза Иризис, — явно не е могла да се измъкне от врага.
— Явно от перцептора ще има известна полза — каза Джал-Ниш. — Движение!
Пътуващите с машините се качиха обратно. Механичните нозе започнаха да тъпчат снега, а войниците вървяха отзад, възползвайки се от прокараната пъртина.
— Защо вървим толкова бавно? — промърмори Ниш.
Иризис докосна индикатора си и отвърна:
— Тук полето е слабо.
— Защо?
— Може би има някакви интерференции.
Механикът погледна на другата страна. Юлия, която почти през цялото време се гърчеше като двегодишно момиченце, бе захвърлила всичките си дрехи — без бельото от паяжинена коприна, плътно обгърнало тялото й. В настоящия момент беше отпуснала глава върху рамото на Иризис и спеше.
Очите на Ниш не се отделяха от нея. Непрекъснато обхождаха извивките й, малките заострени гърди, бедрата и сенчестото място между тях.
— Нямаш ли си друга работа? — студено каза Иризис. — Голям перверзник си, Ниш.
Механикът се изчерви и отмести поглед, а после рязко се надигна, защото отвън долетяха викове. Кланкерът спря, залитнал на осемте си крака. Ниш излезе. Иризис го последва, като затвори люка след себе си.
Намираха се на стръмна пътека, която се виеше по планината. Навсякъде около тях се издигаха остри върхове, нетърпящи сняг. Тукашната обстановка се отличаваше с някакво недружелюбно излъчване, отсъстващо в планините около завода.
— Какво става? — Иризис мина пред кланкерите.
Склонът бе прерязан от урва, която бойните машини не можеха да прекосят. Погледът на Ниш бързо потърси заобиколен път, но поне за левга наоколо такъв не се виждаше.
— Ами ако опитаме там? — посочи Джал-Ниш.
Тримата оператори се посъветваха, мърморейки, а после преустановиха съвещанието си. Стараеха се да избягват погледа на перквизитора.
— Отговорете де! — ревна той.
— Невъзможно е, перквизиторе — отмени ги Ги-Хад.
— Тогава защо просто не кажат? Какво мълчат като…
— Това е… Това е част от традицията им. Ако ги принудите да ви отговорят, те ще отвърнат утвърдително, защото не искат да носят лоши новини. Но това няма да промени нищо. Насиленият отговор няма да ни пренесе отвъд.