Арпъл също проучваше дирите, прокарващ пръст по белязаната си устна.
— И можа да разбереш това само по едни стъпки? Трябва да си най-добрият следотърсач в Сантенар.
— Тя не е избягала! — изтъкна Джал-Ниш.
— Ти би ли направил опит да избягаш от същество, което е три пъти по-едро от теб и поне два пъти по-бързо? На нейно място щях да се постарая да изпълнявам всичко, което лиринксът ми нареди.
— Това е и причината да си сержант в гарнизона на Тикси — вместо генерал на бойната линия — озъби се Джал-Ниш Хлар.
А сержантът се приведе към него.
— Някога изправял ли си се срещу лиринкс, перквизиторе?
— Не. — Джал-Ниш се отдръпна.
— Тогава по-добре мълчи, преди да си се изложил още повече. Дрънкаш, без да имаш и най-малка представа. Знаеш ли колко обичам задници, които не се отделят от креслата, обаче не спират да плещят? Виждал съм как умират стотици от момчетата ми, перквизиторе! Как умират и как биват изяждани! Мъже, какъвто ти никога не би могъл да станеш, отишли да се сражават в името на близките и отечеството. Не ми обяснявай за лиринксите. Не ми казвай как да си върша работата. И не бързай да отправяш подмятания за смелостта ми, преди да си доказал собствената си храброст.
И той се отдалечи с отметната глава.
Ги-Хад тихо каза:
— Той може да е едва сержант, сър, но се е сражавал с лиринксите в продължение на петнадесет години. Убил е петима лиринкси, двама от които съвсем сам. Трудно ще срещнете по-корав човек.
Колоната ускори ход, следвайки дирите в снега. Войниците си бяха сложили ските, тъй като тукашният терен го позволяваше. Иризис се изкиска.
— Какво е толкова забавно? — попита механикът.
— Хубаво е да видя как някой най-сетне поставя баща ти на мястото му. Той е такъв лицемер.
Самият Ниш също бе извлякъл удоволствие от видяното, макар че заради семейната лоялност не посмя да го покаже.
— Още не се знае дали го е поставил. Баща ми е изключително злопаметен.
Разнесе се стържене и машината спря.
— Това не звучеше добре — каза Иризис.
Ниш излезе.
— Какво има? — обърна се той към Пур-Дид, който беше приклекнал до предния крак на машината.
— Май мотовилката е заяла. Ще трябва да разглобиш механизма.
Ниш изруга. Условията превръщаха манипулацията в отвратителна. Заради студа нямаше да може да носи ръкавици.
Туниз и Крил-Ниш прекараха следващия час и половина в разглобяването на крака. Действително се оказа неприятна работа, а на всичкото отгоре не откриха никаква повреда. Туниз приклекна, засмукала ожулено кокалче.
— Ето ти задача с повишена трудност — ухили се тя.
Ниш й отвърна с намръщване.
— Ще ми се да можех да споделям веселостта ти, старши механико.
— Просто Туниз. Мразя титлите. А що се отнася до другото… със смях всичко е по-лесно.
Ниш откриваше, че му е приятно да работи с нея.
— Ти си от Крандор, нали? Как така си се озовала толкова далече от вкъщи?
Туниз бе част от фабричния персонал в продължение на почти година, само че Крил-Ниш почти не я бе срещал.
— Дай да сглобяваме крака. — Тя пристъпи към работа, като същевременно обясняваше. — Да, аз съм от Ророс, един от най-големите крандорски градове. Съпругът ми е механик във флота. Не съм го виждала от три години, а децата… — Туниз замълча, насочила усилия към упорстващ елемент, отказващ да влезе в гнездото.
Ниш й помогна.
— Колко деца имаш?
Тя прехапа устна.
— Две момчета и едно момиче: на седем, пет и на четири години. Пристигнаха сведения, че мъжът ми е изчезнал. Корабът бил заседнал край крайбрежието, недалеч от Тикси. Впоследствие научих, че той не е загинал, а пленен. Тъй като не се предвиждаха спасителни операции, реших сама да го потърся.
— Но как си получила разрешение?
— Не съм искала. Оставих децата при баба им и дядо им и дойдох. — Кафявите й очи подириха неговите. — Но беше прекалено късно. Оказа се, че съпругът ми действително е погинал, изяден. Опитах да се върна, но с тази война… и без документи…
Тя замълча.
— Наложи се да се предам. Вашата фабрика се нуждаеше от старши механик, затова бях изпратена там.
— Сигурно децата много ти липсват.
— Не спирам да мисля за тях. Или за съпруга си. — Веселостта й беше изчезнала. — Да свършваме по-бързо.