— Не може да са отишли далеч — каза сержант Арпъл. — В следите им няма сняг. Ще ги настигнем по-надолу. Там има голяма река. Оператори, бъдете внимателни. Тя би трябвало да е замръзнала, но дори и тогава не бива да отвеждате машините към леда, преди с хората ми да сме го проверили. Възможно е да има участъци, които да са опасни за кланкери.
— Ами полето? — обърна се Ниш към Иризис.
— Надали е нещо сериозно. Виж, Ки-Ара вече отива към машината си, усмихнат.
Операторът действително зае мястото си.
— Отново го усещам — провикна се той.
Джал-Ниш се беше оживил.
— Това за реката са отлични новини. Имам скрит коз за подобен непредвиден случай.
— Какъв? — попита сержантът.
— Ще видиш. — Перквизиторът изглеждаше изключително самодоволен. Явно беше, че няма да каже.
Арпъл се обърна към войниците си.
— След не повече от час ще се смрачи. Ако искаме да ги хванем…
— Видях ги! — долетя викът на един разузнавач, който се спускаше към тях на ските си. — Не са далеч. От тази страна на реката са.
Сержантът тихо даде напътствия и заключи:
— И не щадете сили. Перквизиторът обещава буца сребро за онзи, който залови жената, и още една за кристала й.
— И смърт чрез разчекване за всеки, който я нарани! — добави самият Джал-Ниш. — Затова стреляйте над главите им, ако тя е близо до звяра.
— Предният отряд да вземе тежките арбалети и да ги заобиколи — заповяда сержант Арпъл. — Бъдете готови да ги спрете, ако опитат да побегнат встрани.
Всички се затичаха напред. Машините поеха надолу по склона. За пръв път се движеха с пълен ход и бързо набраха преднина пред войниците. Склонът стана по-стръмен. Лавини бяха помели снега и го бяха струпали на купчини край бреговете на реката. Юлия отново започна да надава онзи вой. Ниш се опитваше да надникне през предния илюминатор, само че главата на Иризис му пречеше.
— Какво става? — раздразнено рече той. — Мръдни да погледна.
Занаятчията го избута обратно.
— Настигаме ги. Сега лиринксът я е грабнал и тича. Нямах представа, че някое живо същество е в състояние да се движи толкова бързо. Само че скиорите са още по-бързи. Притискат ги от двете страни. Дръзки са. Лиринксът като нищо би могъл да скочи и да ги разкъса.
Иризис замълча. Ниш отново се опита да я измести и отново бе избутан.
— Престанете! — възмути се Ки-Ара. — Пречите ми да се съсредоточа.
Ниш мълчаливо се оттегли.
— Иризис? — Тъй като тя беше замълчала, механикът я подкани да продължи.
— Сега лиринксът изчезна между скалите. Ако реши да се отбранява, ще стане кърваво. А, ето го отново.
Над тях се разнесе остър и отсечен звук. Кланкерът подскочи, раздвижен от отмятането на катапултния лост.
— Уцелихме ли? — попита Ниш.
— Не виждам… За малко! Снарядът разтроши върха на една канара. Не бих искала да съм под подобен обстрел.
Откъм бойната кула на гърба на кланкера долиташе потракване. Стрелецът отново подготвяше катапулта за стрелба. Друг кланкер стреля.
— Досами лиринкса! — провикна се Иризис. — Започват да рискуват.
— По-добре Тиан да умре, отколкото да остане жива и да ни предаде.
Тиан и Рил бяха прекарали целия ден, както и голяма част от следващия, в прекосяването на обширно плато, накъсано от стърчащи скали. По преспите личеше, че бурята бе вилняла и тук. Но следи от лавини нямаше. Занаятчията дебнеше подходящ за бягство момент, само че такъв не идваше. Рил непрекъснато я наблюдаваше. Освен това неговият вървеж се равняваше на най-бързото й тичане.
Някъде към средата на втория ден той спря, за да може Тиан да се нахрани. Самият Рил понастоящем не се нуждаеше от храна, затова се покатери на една канара, та да стои на пост. Очите му започнаха да се насълзяват заради яркото слънце, дори и след като ги присви до цепки. На Тиан й се стори, че за момент той изглежда объркан. Може би и лиринксите все пак притежаваха слабости?
Тя разопакова пакет оризови топчета. Бяха започнали да зеленясват — отвън и отвътре. Но Тиан се насили да яде. Не разполагаше с излишна храна. Освен това бе привикнала стомаха си да смила всичко — единствените случаи, когато й се удаваше да вкуси хубава храна, бяха посещенията при Марни.
И все пак от ориза й се повдигна. Затова тя си взе парче сушено месо. Това й напомни разговора за човешкото. Челюстите я заболяха. Месото й се струваше отвратително. Тя го изплю на земята. Несъмнено Рил не би могъл да разбере и това. Тя покри изплютия залък със сняг.