— Да, това ме притесняваше — рече Джал-Ниш.
О-о-о, несъмнено, помисли механикът. Притеснявал си се, че ти ще бъдеш обвинен за изчезването им. Една крачка по-далеч от лелеяното повишение в скрутатор.
— Видяхме, че времето се влошава — продължаваше гласът на Рустина. — Но бяхме подготвени и се подслонихме в един стар тунел. Пак ни се размина на косъм, защото към края бурята вече ни настигаше. Ако ни беше заварила на открито, щяхме да си замръзнем.
— Знаех, че няма да ме разочароваш — каза перквизиторът.
Ниш беше отвратен. За пръв път в живота си осъзнаваше, че амбицията не е всичко.
А Рустина отвърна с горчилка:
— Надали ще се намери човек, който да мрази лиринксите по-силно от мен, сър.
Едва след приключването на вечерята, когато онези, които нямаше да дежурят през нощта, се канеха да си лягат, някой се сети да попита Юлия за Тиан.
— Не можех да я виждам, докато бях в кланкера — отвърна тя. — Лошият човек извика и се опита да ме одере. Аз избягах и тогава видях кристала й.
— Това е било малко преди Дир да умре — каза Иризис на перквизитора. — Той бе блокирал възприятията й.
— И какво стана после? — попита Джал-Ниш Хлар.
— Видях я!
— Вече ни каза това.
— Не, видях я през очилата си.
— И с очите си, и с ума си? — уточни занаятчията.
— Да! Само че ноктестият скочи във водата с нея. И после не можех да я виждам. И кристала също.
— Не си била в състояние да я виждаш в ума си? — предположи Ниш.
— Тя угасна като лампа.
— Значи е мъртва! — каза Иризис. — Или е замръзнала, или се е удавила. А хедронът е паднал на дъното и студът е преустановил излъчването му. — Тя се извърна с мрачен вид.
— Не трябва да спираме търсенето — заяви Фин-Мах. Това бе една от малкото й реплики след проваления й гадателски опит.
— Естествено — изръмжа Джал-Ниш. — Не сме тук да правим предположения, а да се убедим.
През нощта задуха много силен вятър. Арпъл прибра войниците си. Дори и перквизиторът осъзна сериозността на условията и не се възпротиви. Будуващите прекараха може би най-отвратителната нощ в живота си. Призори продължаваше да вее.
Пръстите на Ниш бяха толкова вкочанени, че най-малкото им раздвижване му причиняваше болка. Естествено, той не каза нищо — от малък бащиният колан го беше научил да не се оплаква. Щом се развидели, той се присъедини към претърсващите отряди и с бърза крачка (доколкото му позволяваха възможностите) се зае да обхожда реката. Не откри нищо. Никой не откри.
Но Джал-Ниш отказваше да се предаде. Денят отмина, а последвалата нощ беше още по-сурова от предишната, доколкото това беше възможно. Войниците започваха да си шушукат и дори срязванията на Арпъл не ги спираха. Следовател Фин-Мах на няколко пъти се обърна към перквизитора, само че той беше неумолим.
Накрая механик Туниз, която бе провела дълъг разговор с един от операторите, се обърна към следователя. Двете отидоха при перквизитора. Ниш, който чакаше да застъпи на пост, стоеше наблизо и можа да чуе разговора им.
— Трябва да поемем обратно, сър — каза старши механик Туниз. — Иначе съществува опасност да изгубим кланкерите.
Перквизиторът се извърна рязко. Пълничкото му лице се беше изопнало, устните му бяха посивели. Приличаше на човек, който се е провалил, но отказва да го признае.
— Защо, механико?
— Защото е прекалено студено. При толкова ниски температури маслото ще замръзне и тогава кланкерите ще останат неподвижни.
— Ще го притоплите! Трябва да има начин!
Тъмнокожата жена се усмихна със заострените си зъби.
— Да, но то просто ще замръзне отново. Освен това има друг проблем. По-голям.
— Какъв? — Джал-Ниш не понасяше да синхронизира убежденията си с реалността.
— Металът на предавателния механизъм става чуплив в толкова студено време. Повредата на един-единствен негов елемент би оставила съответната машина неупотребяема и би наложила изоставянето й. А докато се върнем за нея, снегът ще я е затрупал. Снеготопежът през пролетта ще я накара да ръждяса.
— Много добре. — Перквизиторът изглеждаше примирен с поражението си. — Тръгваме призори.