Десет
Тиан сънуваше, че над главата й се е надвесила огромна лиринкска паст, заплашваща да се сключи чак около врата й. Сънуваше, че се носи сред видими течения вода, сини, лилави и зелени. Сънуваше, че е погълнала риба, която пляска с опашка в левия й дроб и я боде с перки.
Пронизващ студ, през живота си не бе усещала подобен. Удар в гърдите; нов. Някаква животинска миризма се доближи до лицето й.
Три нови удара, нова празнота.
Пръстите на ръцете и краката я боляха толкова силно, че тя се свести със стенание. Беше омотана в нещо, което предизвикваше сърбеж, а кожата на краката й се отличаваше с чувство, приличащо на натриване с натрошено стъкло.
Тиан отвори очи. Изглежда се намираше в пещера със заслонен вход. Край нея пламтеше огън. Пламъците на друг блестяха недалеч от краката й. Там беше приклекнал Рил и ги разтриваше. Беше прибрал ноктите си. Някога ранената му ръка се бе възстановила напълно. Но над дясното си око имаше голям белег.
— Имам чувството, че краката ми са ледени висулки, които всеки момент ще се строшат с пукот — прошепна тя, прекалено слаба, за да изпитва учудване.
— Направил съм бульон. — Той се засуети около огъня и се върна, свил едната си ръка в шепа. — Отвори уста.
Тя понечи, но в следващия момент се досети за евентуалните съставки.
— Какво има? — попита лиринксът.
— Нали не е от…
Рил се усмихна — първата истинска усмивка от началото на екстравагантното им познанство. Изглеждаше плашеща, толкова много зъби, но и обезоръжаваща.
— От мечка е. Стар бял мечок, попрецъфтял. В момента си загърната с кожата му.
В този момент Тиан осъзна, че е увита единствено в мечата кожа, и се изчерви.
— Зяпай! — каза Рил.
Стиснала устни, тя поклати глава. Всичките й мисли се свеждаха до това, че в момента лежи гола, увита в мечешка кожа, която този… този хищник бе одрал.
Рил защипа носа й и тя бе принудена да отвори уста. Супата беше гореща. Тиан се задави, установи, че бульонът е приятен на вкус, сетне преглътна. Приятна топлина се разля из нея.
Забравила достойнството си, тя зарови лице в шепата му, гладна за още. Лиринксът отново загреба от кухия камък, който използваше за съд. Скоро Тиан се засити и се отпусна. Студът беше избягал от трупа й, само че крайниците все още леденееха. Рил я гледаше втренчено.
— Как избягахме? — попита тя. Не помнеше нищо.
— Аз те обгърнах с тялото си, за да те предпазя от студа, но ти умря.
Тиан приседна и го зяпна.
— Какво?
— Резкият студ спря сърцето ти. Не можах да те предпазя от водата. Дълго плувах надолу по течението. Може би половин… левга, преди да изляза отново.
— А ти как оцеля?
— На косъм. Едва не се удавих. Това беше най-големият ужас, който бях изживявал досега. Ние не харесваме водата.
— Защо?
— Плуването ни затруднява. Прекалено тежки сме, а крилете също пречат. За щастие — тук тя можа да усети горчивината му — аз съм безкрил. Открих дупка, но краищата й непрекъснато се чупеха и не можех да изляза. Едва не полудях от паника.
Черни ивици плъзнаха по гърдите му.
— В крайна сметка течението ме отнесе и ме заклещи върху един камък. Така можах да изскоча на сушата и да избягам. А после едно щастливо стечение на обстоятелствата спаси живота ти. Открих една пещера, а вътре мечок.
— Мечок?
— Убих го, за да живееш ти. За друго нямаше време. Ти не беше поемала дъх в продължение на половин час, обаче знаех, че студът ще те е запазил. И преди съм виждал подобни неща при човеците. В началото не се осмелих да запаля огън. Изкормих мечока, сложих те вътре и натъпках вътрешностите обратно. Когато ти започна да се размразяваш, ударих те по гърдите, за да задействам сърцето ти.
— Затова значи боляло толкова.
Думите му обясняваха черно-сините белези по гърдите й и отвратителната миризма.
— Ти започна да дишаш, но не се събуди. Реших, че няма да се свестиш. Бяха изминали три дни от влизането ни в реката. Затова през нощта те пренесох. Знаех, че тук има пещери.
— Как успя да издържиш всичко това?
— Ние сме издръжливи. Учудвам се как ни създавате такива проблеми, след като вие сте толкова слаби?
Рил се приближи до изхода, дръпна парчето кожа, с което го беше заслонил, и надникна навън.
— Къде са ми дрехите?