Месото излъчваше апетитна миризма, от която буквално й потекоха лиги. Младата жена почисти ръце в снега и седна да се нахрани. Това спокойно можеше да бъде обявено за най-вкусното блюдо, което някога бе поглъщала — сочно и ароматно. Тя яде много, сложи още да се пече и загреба сняг с тенджерата си, за да го разтопи.
Натъпкалата се Тиан седеше край огъня и лишаваше косата си от определението за сплъстяване, когато Рил отново изникна. Кимна й, приклекна край огъня и се зае да втрива меча мас върху ръката си, която бе с ожулена кожа.
Тя мълчаливо го наблюдаваше. Всяко негово движение преливаше от едва сдържана енергия. От своя страна Тиан имаше чувството, че някой е преместил съзнанието й в тяло, изградено не от плът, а от умора.
— Извинявай, ако съм те обидила.
Струваше й се, че подобни думи са удачни. Дали той разбираше какво представлява извинението? Дано. Животът на Тиан зависеше от настроението му.
Рил я погледна изпод масивните си вежди. Очите му уловиха лъч светлина, промъкнал се отвъд входа.
— Аз не съм мъж, дребосъче. Аз съм лиринкс, нечифтосал се мъжки! Ти ме оскърби дълбоко.
Тиан не знаеше какво да каже.
— Мога да съдя за теб единствено по своя вид.
— Ние не можем да се съешаваме без покана. Това е немислимо! — Той остро я погледна. — Нима мъжките човеци си позволяват подобно престъпление?
— Имало е време, когато това е било почти нечувано — отвърна Тиан, припомняйки си нещата, разказвани й от баба й. — Някога мъжете и жените са били равни, но след войната сме се променили. Мъжете трябва да се жертват на фронта, а жените трябва да раждат нови мъже. Тяхната саможертва се смята за по-голяма от нашата.
Рил зина, при което белегът в гърлото му стана видим.
— Пропаднал вид! Победата ни над вас ще настъпи по-скоро, отколкото мислех. Впрочем — продължи той, — каква полза би имало от съешаването между представители на различни видове?
Тиан се сещаше за няколко обосновки, само че далеч нямаше намерение да ги изтъква.
— Вие не се ли чифтосвате за удоволствие?
— Разбира се. След като бъдем определени.
Този разговор я караше да се чувства неловко. Тя приключи с прическата си, остави четката и се приведе над огъня. Тогава се сети за нещо.
— Какво искаше да кажеш с това, че си нечифтосал се мъжки?
Гребенът му отново промени цвета си, този път яркожълт.
— Все още никоя женска не ме е посочила за свой партньор.
— Не си достатъчно възрастен?
— Достатъчно възрастен съм! — Думите бяха изръмжани.
— Тогава защо?
— Защото не съм цялостен!
Тя се загледа в него, мислено сравнявайки видяното с другите лиринкси, които бе съзирала досега. Рил беше по-дребен, но определено не им отстъпваше по ярост. Каква беше разликата?
— Крилете ти още не са поникнали?
— Те никога няма да се развият! Аз съм безкрило чудовище, долен урод. Заради добруването на вида ни не бива да има други като мен. Но това не намалява желанието ми да се чифтосам. Та нали това е единственото предназначение на съществуването ни.
— Много ли използвате крилете си?
— Предците ни са разчитали много на тях, за да летят в празнотата. Чифтосвали сме се във въздуха. В този свят сме прекалено тежки. Онези от нас, които имат криле — отново горчилката, — могат да летят единствено чрез прилагане на онова, което вие наричате Тайното изкуство. Разбира се, не всички лиринкси го владеят, така че на Сантенар те са все едно безкрили. С изключение на полета за първото чифтосване, който изисква поне един от партньорите да може да лети, ние не използваме крилете си, освен ако не бъдем принудени. Последиците от Изкуството могат да бъдат… Причиняват ни страдание.
— В такъв случай крилете само биха ти пречили. Без тях ти е по-добре.
— Ние сме крилати създания! — Гребенът му почерня. — Крилете ни отличават от останалите разумни създания… — Той се загледа в нея. — Все едно ти да беше единствената човешка женска без гърди. Как щеше да се чувстваш?
— Непълноценна — промълви тя, шокирана от сравнението.
— Без криле аз не съм лиринкс. Никоя женска не би ме избрала за свой партньор. Тогава каква полза от мен?
Единадесет
Настъпи утринта. Юлия лежеше в палатката си и изчакваше всички да се приготвят, за да може тя да притича до кланкера, без да среща никого. Сега сетивата й бяха почти овладени и най-големият й проблем бяха хората. Животът я бе научил да се страхува от всички.