— Как са ме открили? — промърмори лиринксът. — Добре прикрих следите си.
— Заради огъня? — предположи Тиан, макар че димът беше малко, а и отворът на пещерата не беше обърнат към реката. — Или лешояди?
— Виждаш ли колко категорично са се насочили? Трябва да разполагат с някакъв метод да проследяват теб или кристала ти.
— Не ми е известно да съществува подобен метод.
Но пък тя знаеше толкова малко за Тайното изкуство, макар че с години бе изработвала системи, които вплитаха особеностите му. След като лиринксите бяха в състояние да долавят излъчването на хедроните…
— Да завържа ли ръцете ти отново? — попита Рил.
Усещането за безпомощност, изпълвало я по време на скока му в реката, бе ужасяващо.
— Няма да се опитвам да избягам.
— Да, не би имало смисъл.
Рил измина известно разстояние, като се прикриваше из сенките, а после пое нагоре. Тук склонът беше стръмен. В сегашното си състояние Тиан въобще не можеше да се катери. Още след първото й залитане лиринксът я грабна под мишница. Допълнителната тежест не го притесняваше. Но пък той разполагаше с остри нокти, които му помагаха.
По-нагоре той я привърза към гърдите си.
— В случай, че се изхлузиш — обясни.
Тиан се опита да не мисли за това, което щеше да последва, ако самият той полетеше надолу.
Вече три дни вървяха по подбрания от Рил маршрут. На Тиан не бе предоставен избор. Тя си нямаше представа за конкретната посока, в която се бяха отправили. Виждаше само, че вървят на югозапад, а това в общи линии съвпадаше с желанието й.
По време на първия ден кланкерите на няколко пъти изникваха след тях, но после престанаха да се виждат.
Иначе дните протичаха монотонно. За начало имаше закуска с мечешко — печено за нея, сурово за него. Следваше преход, чиято продължителност биваше определяна от Тиан. Когато тя се умореше, даваше знак, спираха, занаятчията се подкрепяше, Рил я качваше на гърба си и продължаваше да крачи до здрач — или след здрач, ако теренът позволяваше. Накрая спираха за нощувка в някоя пещера или под завета на някой скален ръб.
— Смятам, че им избягахме — заяви Рил вечерта на третия ден.
Тиан се бе облегнала да почине на един загладен от вятъра камък. Досега бяха случили на добро време, само че на хоризонта отскоро се събираха мрачни облаци.
— Добре ще е тази нощ да нощуваме на закрито. Същото важи и за утре вечер.
— Зная едно място. — Лиринксът посочи стръмностенно плато, издигащо се в далечината.
Тя прецени на око приближаващата буря.
— Няма да успеем.
— Няма друго място.
Рил я метна на раменете си и се затича. Тиан вече беше свикнала с този метод на придвижване. Притисна бедра около врата му и се постара да не обръща внимание на разтърсването. Видно беше, че ще изгубят надпреварата с облаците. Така и стана. Още не бяха достигнали подножието на платото, когато започна да вали сняг.
Лиринксът спря в основата на жълтеникава скала, чийто склон се простираше несъзримо нагоре.
— Най-добре да потърсим пещера — предложи Тиан.
Рил я остави на земята и започна да обикаля край подножието на платото, което рязко изникваше от равнината. Неспирният вятър бе вдълбал стръмнините.
— Например тук — високо каза тя, надвиквайки бурята. В момента минаваха край поредица дребни пещери, приличащи на килийките на медена пита, вложена в скалата.
— Зная къде отивам.
Тиан усети леко неспокойство, ала бурята продължаваше да се усилва. Бе принудена да последва Рил. След няколко минути, когато видимостта им бе спаднала до разстоянието, на което би могла да бъде изплюта сливова костилка, лиринксът се вмъкна в кухина, не по-широка от раменете на Тиан. Други цепнатини също разсичаха камъка. Занаятчията се опитваше да запомни пътя, но бързо се обърка, защото всичко тук изглеждаше еднакво. Най-накрая лиринксът се вмъкна в една още по-тясна цепка и спря.
Тук беше спокойно. Снегът валеше вертикално. Рил сграбчи въже, което Тиан до момента не беше забелязала, и го подръпна няколко пъти.
— Качи се на раменете ми.
Тя се подчини, сега разтревожена по-силно. Въжето трепна два пъти. Лиринксът се вкопчи здраво и бе изтеглен. Земята под краката им се изгуби в снежните вихри.