— Очевидно татко планира поредния си триумф — кисело каза Ниш на Иризис.
— Непрекъснато трябва да се изтъква колко е… — Тя замълча, защото Джал-Ниш се приближи.
— Ами ако там има лиринкски град? — обърна се механикът към перквизитора.
— Толкова високо? Най-много някоя малка група.
Стигнаха подножието на платото няколко часа преди зазоряване. Вече не следваха следите на лиринкса директно, за да не се натъкнат на наблюдатели. За момента нямаше опасност, тъй като носещите се във въздуха снежни пелени скриваха върха на платото. Преследвачите разположиха лагера си в падината зад един хълм — скривалище, в случай че времето внезапно се оправеше. Там проведоха съвещание, на което присъстваха всички, дори и Юлия, макар че на нея разрешиха да наблюдава от отворения люк на кланкера.
— Какво знаеш за това място? — обърна се Фин-Мах към сержанта.
— Чувал съм за него — отвърна Арпъл, подпрял се на жълтеникавата скала. Вятърът бе оформил причудливи ъгловати форми, които бяха по-кафеникави на цвят. — Някога там било пасбище, имало овчари и козари. Но преди около четиридесет години времето започнало да застудява, лятото изчезнало. Стадата измрели от глад. Онези от хората, които оцелели, се махнали. Сега нищо не може да живее там.
— С изключение на лиринксите! — вметна перквизиторът. — А те не се хранят с камъни. Кой сред вас се е качвал горе? Говорете, ще бъдете възнаградени!
— Мисля, че Вули познава мястото — каза Арпъл, след като се поколеба. — Вули…
Як ветеран заговори откъм сенките. Гласът му беше маслено мек и не надвишаваше шепот. Иризис насочи погледа си към него. Войникът беше едър и мускулест, макар и с дребни крака. Лицето му бе покрито с ритуални белези, посочващи клана му. Върху гърлото му също имаше белег, надали доброволно нанесен. Това обясняваше гласа му. Как ли беше оцелял подобна рана?
— Бях по тези места като дете, сър. После бях част от бандитска шайка. Жълтовлъз, Консумин, Волфрамат и останалите селца трепереха от нас.
— Не ми е известно там да има някакви поселища — каза Джал-Ниш.
— Вече няма. Гладът и чумата довършиха започнатото от обирджиите.
— Какво друго знаеш за това плато, войнико?
— Нарича се Гариън, сър, което на местен диалект означава „плоска планина“. Или поне означаваше. Аз съм последният, който го говори, а като си отида…
Той замълча.
— Как изглежда върхът, Вули? — попита Арпъл.
— Оформен е като яйце, сър. Както сме застанали сега, острият край сочи към нас. Заради снега би ни отнело ден, за да го прекосим.
— Около три левги дълго — каза следовател Фин-Мах, разгърнала карта. — И две широко. Немалко сили биха били необходими, за да се разположат наблюдатели, обхващащи всички посоки. Значи върхът е плосък? Горе е равно?
— Почти — отвърна Були. — В другия край има ниски хълмове и дерета. Но няма високи места, от които да се наблюдава.
— Къде биха разположили лагера си лиринксите? — попита перквизиторът.
— В отсрещния край. В падините е завет. Освен това там има вода, когато е по-топло.
— Изглежда именно край онзи край трябва да се изкачим — каза Джал-Ниш, — ако времето се задържи лошо. Покажи ни на картата, войнико.
Вули пристъпи напред. Приличаше на мечок, изправен на задни лапи. Огрубелият му, лишен от нокът пръст посочи към източната част на облия край и каза:
— Преди, когато разбойниците се разполагаха, тук имаше стълба. Ако чудовищата не са я унищожили, то най-малко я пазят. На тях стълби не им трябват. Селото беше тук. Навсякъде другаде вятърът не се трае.
— А има ли място, където човек може да се изкачи незабелязано? — поинтересува се сержантът. Вули отговори веднага:
— Ето тук, от другата страна на стълбата. Тук склонът е начупен и камъните не позволяват да се види. Но и изкачването си е трудничко.
— Подготвени сме — самодоволно каза Джал-Ниш. — Войниците от четвъртия кланкер са катерачи. Готови сме за всяка ситуация.
За юмрука в лицето не беше готов, помисли си Иризис с известно удовлетворение. Красивият нос на перквизитора беше изкривен. Всяко вдишване хъхреше през синусите му.