Онези, които я бяха видели да изважда стрелата от шията на Крил-Ниш, знаеха това. А и работата й бе достойна за собствена изложба. Половината от жените в завода носеха бижута, които занаятчия Иризис бе изработила в свободното си време.
Наложи й се да извърши операцията седешком, изпънала строшения си крак напред. Доста чудато беше. Ниш бе коленичил от другата страна, за да удържа баща си — макар и в безсъзнание, Джал-Ниш продължаваше да се гърчи.
Отрязването на ръката отне изненадващо малко време. Ранд обгори раната с метална пластина, снета от кланкера. Миризмата беше отвратителна. И това не беше най-лошото: шокът накара перквизитора да дойде в съзнание. Писъците му сигурно можеха да бъдат чути в другия край на платото, особено когато Иризис започна да зашива лицето му. Наложи се трима да го удържат.
— Оставете ме да умра! — не спираше да крещи той, вперил в тях здравото си око.
Най-сетне противната операция бе приключена. Намазаха раните със затоплена смола и ги превързаха. Отнесоха перквизитора в кланкера заедно с Иризис и Рустина. Последната бе започнала да стене, стиснала корема си.
— Чудовището я удари там — каза Ниш. — Може би е засегнал някакви органи.
Той дръпна дрехата й нагоре и застина.
— Какво има? — попита Иризис.
Върху корема й нямаше никакви рани — поне не скорошни. Страховити стари белези показваха, че някога тя е получила ужасно нараняване.
— Лиринкски нокти. Как изобщо е оцеляла? Подобна рана би трябвало да я изкорми.
— Случи се, когато тя беше едва дете — каза Фин-Мах. — След случилото се не можеше да има деца, затова й бе позволено да се присъедини към войската. Омразата й към лиринксите е неугасима.
Юлия все още се беше свила край камъка. Ниш бе опитал всичко, но не бе съумял да я накара да реагира. Сега той я пренесе в кланкера, където перцепторът внезапно се оживи и отново изскочи навън.
— Той пищи! — простена тя, макар че Джал-Ниш, упоен с голяма доза нига, не помръдваше.
Механикът я остави. Прекалено изтощен беше, за да се занимава с нея.
По време на обратния път успяха да изправят падналия кланкер, само че маховите колела бяха изскочили и машината бе неизползваема. Ки-Ара седеше до нея и тихо ридаеше. Смъртта на Пур-Дид не му правеше особено впечатление. Операторите бяха прекалено привързани към кланкерите си, за да отделят внимание на стрелците.
Изкопаха гроб на Пур-Дид и накараха Ки-Ара да се качи в здравия кланкер. Но в мига, в който поеха отново, операторът започна да пищи и вие. С мъка го удържаха да не скочи в движение.
— Все още виждам кланкера — каза Юлия.
— Естествено, че го… — поде Ниш, преди да осъзнае, че тя е обърната в друга посока, а и освен това е с вързани очи. Не бяха взели контролера.
Той изтича обратно, взе контролера от разрушения кланкер и през задния люк го подаде на Иризис.
— Дай му го.
Гушнал контролера си, Ки-Ара се успокои. Връзката между оператор и машина се осъществяваше чрез контролера, специално синхронизиран. Кланкер, чийто оператор бъдеше убит, ставаше безполезен до инсталирането на нов контролер — или докато нов оператор не бъдеше обучен да използва стария.
Това представляваше голямо утежнение на фронта, но пак беше за предпочитане пред алтернативата. Тя би позволила на лиринксите да използват пленените бойни машини.
Юлия започна да пищи още преди да са достигнали лиринкските куполи.
— Вълни през тялото! — повтаряше тя. — Вълни от плът.
Там откриха клане, каквото Ниш не бе съзирал през живота си. Навсякъде лежаха човешки тела, разкъсани, изкормени, нахапани. Сред тях лежаха и дванадесет лиринкски трупа. Фин-Мах повика Ниш и двамата поеха да се убедят, че всички лиринкси действително са мъртви, както и да потърсят евентуални оцелели.
— Почакайте! — спря ги слаб глас. Рустина немощно се измъкна от люка.
— Не мисля…
— Там има и мои войници, механико.
За това не можеше да спори. Едно след друго прегледаха всички тела. Рустина изреждаше подробности за тях, включително и как са загинали, Фин-Мах ги записваше. Накрая събраха вещите им. Не откриха оцелели — нито войници, нито сержанти. Операторите и стрелците на останалите два кланкера също бяха убити. Ги-Хад лежеше край купчина ледени блокове, където бе защитавал група ранени войници. Само колко могъщо излъчване бе имал приживе отговорникът. Сега той лежеше затихнал сред окървавения сняг и Ниш за пръв път осъзна, че Ги-Хад е съвсем малко по-висок от него. Механикът склопи очите му и постоя край него с наведена глава. Отговорникът беше достоен човек и Ниш го почиташе.