— Защо твоята… — поде Тиан, но премисли.
Лиет разбра въпроса й и скриви уста.
— Аз съм непълна. Вън трябва да нося дрехи. — Употреби последната дума с унищожително презрение, като че обличането представляваше перверзия или непростима слабост. Вероятно за лиринксите представляваше и двете. — Освен това не мога да цветоницирам.
— Това има ли значение?
Лиет рязко замахна с крило към лицето й.
— Има!
Забравила, че седи, Тиан се дръпна назад, при което едновременно събори стола и полетя назад.
— Ох! — изпищя занаятчията.
Лиет без усилие я върна обратно върху седалката.
— Общуването чрез цветове е реч и едновременен отговор, страх и любопитство, визуална милувка. Половината ни живот. Аз съм като сляпа.
Макар отдавна да бе забелязала променящите се цветове на Рил, Тиан не се беше досетила, че това е форма на общуване.
— Разкажи ми по…
— Достатъчно приказки! На работа! — прекъсна я Лиет. — Вземи си приспособленията и се опитай да повтаряш това, което правя и аз.
Женската постави ръце около решетките на клетка. Намиращото се вътре създание щракна с челюсти към пръстите й. Лиет постави друга, по-голяма клетка около първата, сетне затвори очи.
Тиан усети гъделичкането. Охотно обгърна амплимета, също замижа и позволи на ума си да се потопи в единственото удоволствие, отличаващо живота й: романтичния й блян за Минис. Все по-често и по-често прибягваше до това. Страхуваше се, че започва да се вманиачава.
— Е? — остро каза женската.
Тиан отвори очи и откри, че Лиет се е надвесила над нея. Едно от абаносовите зърна сочеше право в лицето на занаятчията. Сепната, Тиан за малко не падна отново.
— Виждаш ли какво се опитвам да направя?
— Още не — гузно отвърна занаятчията. — Трудно е…
Лиет изсумтя и излезе.
Не след дълго се появи Рил, понесъл три клетки на окачените към тях въжета. Той ги остави на работната маса и рязко спря, виждайки Тиан.
— Къде са ти дрехите?
— Лиет бързаше — отвърна тя.
Той се обърна кръгом и излезе, за да се появи отново с одеждите й. Тиан побърза да се облече. Тъкмо приключваше, когато Лиет се върна. Женската застана на прага, видимо напрегната. Ноктите й бяха извадени. Тя изръмжа нещо към Рил.
— Как ще работи тя, ако е… тиликсова? — просъска той в отговор.
Лиет арогантно отметна глава и се приближи до масата. Ноктите на краката й дразнещо потракваха по пода.
Тиан се приведе над амплимета, но не можеше да се съсредоточи. Усещаше някакво напрежение, отсъствало по-рано. То идваше от Рил. Занаятчията косо го погледна и видя, че той се е втренчил в месестата задница на Лиет. До този момент Тиан не беше забелязвала, но сега осъзна, че между лиринкските полове има видими разлики. Някои места от тялото на Лиет бяха далеч по-изтъкнати.
Занаятчията можеше да усети чувствеността й. Долавяше и отчаяното желание на Рил да се съеши. Това я караше да се чувства неловко, като воайор.
Лиет остави клетката, над която работеше, и се наведе, за да вдигне нещо от пода. Правеше го нарочно. За да го подразни и подиграе. Рил неволно простена.
Женската рязко се извъртя.
— Какво…? — Тя замлъкна, а Рил побърза да се обърне с гръб.
— Никога! — просъска Лиет на езика на Тиан. — И след стотица вечности не бих се съвокупила с теб, безкрили!
Гребенът на Рил стана червен, а после лилав. По гръдните му плочки плъзнаха ярки спирали, великолепна последователност цветове, несъмнено отговор на дразненето й. Той стоеше леко приклекнал, а багрите му се отличаваха с такава яркост, че буквално осветяваха помещението. Тиан никога не бе виждала нещо тъй красиво, безполезно и тъжно.
— Мислиш си, че бих се чифтосал с теб? — процеди Рил. — Предпочитам да стоя без партньорка, отколкото да избера някоя гола като човек. Безцветна. Неспособна да общува с цвят.
Крилете на Лиет се разгърнаха, за да заемат половината стая. Бяха великолепни, с млечен цвят. Сега недостатъкът на Рил изглеждаше още по-ярко подчертан. Тя повдигна едната си ръка малко под нивото на талията и с плавно движение показа ноктите си.
— Хайде, разтвори слабините си отново, за да те скопя още тук! — просъска тя.