— Достатъчно! — провикна се Рил, след което Тиан бе пусната. — Сега ще го направиш ли?
— Не.
Лиет оголи зъби, но безкрилият я изпревари, протегна се спокойно и взе амплимета от ръката на Тиан, за да го постави на една лавица. Сетне отведе занаятчията в стаята й и я заключи.
Сега Тиан знаеше какво й предстои, което още повече усилваше мъките й. Знаеше също, че Рил никога не би проявил милост към нея. След двадесет и четири часа тя се опитваше да се катери по стените. На следващото утро започна да пищи. Това събуди най-ужасните й спомени — за онази нощ, довела до пращането й в размножителната палата. И когато Рил се появи, Тиан веднага отстъпи.
Едно докосване до бипирамидата не остави и следа от абстиненцията. След няма и час Тиан беше готова за работа. Налагаше си да не мисли за измяната — трябваше.
Само че след часове опити тя бе принудена да остави амплимета — беше неспособна да си представи странното тукашно излъчване.
— Не мога да го направя.
Рил се навъси:
— Пореден опит да ни забавиш, занаятчия?
— Полето тук е различно, не прилича на онези, с които съм свикнала да работя — заекна изплашено тя.
— Положи повече усилия.
Тя го стори — със същия неуспех. Ала същата вечер, докато се занимаваше с парче желязо, забеляза, че към него са прилепнали по-малки късчета метал. То представляваше малък магнит. Може би работната маса също беше магнит, по-голям. Може би дори цялата кула!
Стаята изчезна и тогава тя видя. Намираше се във вътрешността на метална колона, стърчаща от земята, с пламнала основа и вледенен връх. Представяше си горещото излъчване, провеждано от единия край към другия, за да бъде погълнато от океан мразовит въздух.
Тиан усети и друга, по-незабележима сила. Желязната колона бе изградена от хоризонтални ивици, от които се излъчваха енергийни полета, преплитащи се едно в друго. Приличаше на… Затрудняваше се да намери еквивалент. И тогава се сети — едно упражнение, което майстор Баркъс й беше възложил още преди да започне същинското й чиракуване.
Той я беше накарал да натрие парче метал с магнетит, докато парчето се намагнетизира и може да привлече гвоздей. После майсторът беше посипал железни стружки върху лист хартия и беше придвижил парчето метал отдолу. Сред стружките се бяха очертали ивици.
Формата на полетата (защото тук имаше две излъчвания, в отличие от останалите възлови точки) й казваше, че тази кула е или огромен магнит, или съвкупност от множество малки магнити. Тиан помнеше, че бе провеждала и други експерименти, включващи магнити. Беше поставяла магнит сред намотки и бе отбелязвала образувалото се излъчване при раздвижването му. Толкова се беше увлякла в тези си занимания, че беше започнала да изостава от обучението си и майсторът й беше направил забележка. Оттогава Тиан не се беше връщала към тези си дела. Войната не оставяше време за занимания с играчки.
Само какво би могла да постигне с помощта на магнит, голям като планина! Каква мощ се криеше тук!
— Виждам излъчванията — каза тя.
Минаха седмици, протекли в изтощителен умствен труд. Ден подир ден Тиан изследваше необичайните двойни полета, за да открие как безопасно да изтегля енергия и после да я насочва към клетките. Тези усилия я караха да си ляга с главоболие, а понякога и да се буди с него — особено в моментите, когато едва сдържащата неприязънта си Лиет я изтръгваше от леглото. И всеки път, след употребата на амплимета, Тиан биваше спохождана от кристални сънища, в които я преследваха плътоформирани чудовища.
Работеха по цял ден. Лиринксите нямаха почивни дни. Изобщо им беше чуждо понятието отдих, поне доколкото тя можеше да прецени. С изключение на музиката, не виждаше и следи от култура. Не се срещаха произведения на изкуството. Откъм мебелировка лиринксите се задоволяваха само с най-необходимото. Знаеше, че те умеят да четат и пишат, макар че не бе видяла никакви книги или свитъци. Но пък това беше лаборатория, място, отдадено на войната. Домовете — или гнездата — им може би бяха различни. Освен това езикът им беше неразбираем за нея, общуването чрез цветове — още повече. Като нищо най-добрите им певци и оратори можеха да рецитират до нея, без тя да разбере.
Или пък Рил казваше истината. Може би лиринксите действително бяха изгубен вид, без собствена История.
Тиан полагаше усилия, но лиринксите не отбелязваха напредък. И това я радваше. Те внимаваха да не й разкриват същинската цел на експериментите, само че гърчещите се пред нея модифицирани създания бяха кое от кое по-ужасяващи. Въобще не й се искаше да се замисля за предназначението им.