Занаятчията се презираше заради съдействието, което оказва на врага. С течение на работата нарастваше и отвращението й. Отново се случваше да се разбунтува и да откаже да помага, но тогава те просто я лишаваха от амплимета. И всеки път абстиненцията беше по-жестока от предишната.
Низът неуспехи все повече изнервяше лиринксите. Не бяха способни да разберат амплимета и полетата, към които Тиан се включваше. С години най-талантливите им мистици бяха проучвали пленени контролери, но напразно. Просто не можеха да си служат с подобни приспособления.
Всеки ден, след като тя приключеше с работата си, лиринксите разпитваха Тиан с надеждата да се сдобият с желаното. Караха я да обяснява най-основните принципи на изкуството си. Седмици наред бяха я наблюдавали и изучавали, докато тя работеше с полетата около и под кулата. Проучваха я с чудати приспособления, някои от които полуорганични, живи варианти на контролерите й. Келанд подозираше, че Тиан по някакъв начин саботира усилията им. Лиет неведнъж бе отправяла заплахи.
Но това не беше от значение. Лиринксите разбираха начина, по който устройствата й функционират, разбираха и същината на тукашните полета. Усещаха енергията, обгръщаща колоната — тъкмо по тази причина бяха дошли тук. С пленените контролери и с амплимета й можеха и да виждат полетата. Но не можеха да черпят сила, без значение колко усилено и колко изобретателно опитваха. Просто бяха лишени от тази способност.
Сигурно аз съм най-страхливата душица на Сантенар, помисли си една нощ Тиан, докато лежеше в леглото си, притиснала пръсти към бумтящите си слепоочия. Днешната работа се бе оказала особено изморителна. Заслужавам да бъда убита и изядена.
Чувстваше се странно отделена от тялото си. Явно кристалният сън наближаваше. А може би това бяха първите зачатъци на кристална треска? В последно време лиринксите никак не я бяха щадили. Тя постепенно се унесе, а болката продължаваше да присъства и в дрямката й. Все още бе в съзнание, но контурите на стаята бяха някак изменени.
С пукот огнени черти плъзнаха по гърба й и се извиха встрани, за да започнат да я жилят по корема. Още линии разсякоха първите.
Образ, далечен, мъгляв: мъж виси, окачен под гравиран купол. Друг, намиращ се в отсрещната страна на помещението, явно изпълняваше наказание, защото хвърляше по прикования звездовидни остриета. При по-внимателното си вглеждане Тиан видя, че те всъщност приличат на малки медузи с остри пипала. С разгърнати крачка чадърчетата им политаха във въздуха, за да се впият прогарящо в тялото на наказвания.
Имаше нещо познато в това високо, съразмерно тяло, в черната коса, увиснала пред лицето. Тиан бавно премести съсредоточаването си върху него. Собствената й болка зачезна, превърна се в допира на копринена нишка до гърба й. Милувка.
Мъжът мъчително отметна глава. От болка беше оголил стиснатите си зъби. Гледаше я право в очите и я укоряваше за нарушеното обещание.
— Приятелко невярна — изрече напевно той между две попадения. — Защо ме изостави?
Това беше Минис, нейният любим. Той бе вдъхнал надежда на сънародниците си, а Тиан го беше излъгала. Занаятчията се сепна и образът изчезна. Минис беше единствената причина тя още да е жива. Трябваше да го спаси. А след като го стореше, след като изпълнеше призванието си, аахимите щяха да наклонят везните на войната в полза на човечеството. Срещу тях лиринксите нямаше да имат никакъв шанс. Тиан вече нямаше да бъде изменница, а жената, спасила света.
Но първо трябваше да избяга от Калисин и да прекоси стоте левги до Тиртракс. Нито едно от тези неща нямаше да е лесно, особено второто. Тараладел и Мириладел, притискани от лед в продължение на над тридесет хиляди години, представляваха плетеница от реки, блата и огромни езера, простираща се на юг от Великите планини до вътрешните морета Талаламел и Милмиламел. Дойдеше ли пролетта, от изток на запад беше невъзможно да се прекоси. Нямаше нито пътища, нито мостове. Почти целият трафик минаваше по оста север-юг, лете с лодка, а зиме с плъзгачи (макар че зимите по тези места бяха толкова студени, че малцина пътуваха; хората предпочитаха да се свиват по домовете си и да се молят храната да стигне до пролетта). Беше ли възможно да прекоси подобни земи сама?