— Мислех си… — поде една нощ безкрилият, около месец след като Лиет беше взела тъкан от ръката на Тиан.
Занаятчията повдигна глава от кристала си. От усилие главата й се въртеше. Искаше единствено да си легне и да потъне в забрава. Горещината тук ставаше непоносима. Иронично — през целия си живот Тиан беше студувала, но сега жадуваше за студа. Спеше на отворен прозорец, без значение какво е времето навън. През останалото свободно време стоеше пред прозореца, загледана в заснежения лес, мержелеещ се отвъд езерото, и се чудеше дали някога щеше да се озове там. Повече от два месеца беше пленница тук, а нито веднъж не бе имала шанс да избяга. Никъде не й разрешаваха да отива сама, а нощем стаята й биваше заключвана.
— Да? — подкани го Тиан, макар в действителност да й беше все едно.
Рил се беше загледал в многоръкото създание, което растеше в стъкления съд на Лиет. То беше още дребно, не по-голямо от нокът.
Безкрилият се огледа. Този му жест съдържаше някакви плахи нотки. Цветът му се промени в металносиво и кафяво, тъй съвършено слял го с останалата част от помещението, че Тиан можеше да го види само ако помръднеше. Самият Рил дори не осъзнаваше тази си промяна. Какво ли възнамеряваше да прави?
По-рано Лиет се беше оттеглила в стаята си и нямаше да се появи чак до сутринта. Тя обичаше да работи рано, а Рил бе най-продуктивен предимно нощем. Може би двамата нарочно правеха това, за да прекарват колкото се може по-малко време заедно.
Безкрилият се приближи до вратата и я застопори, като мушна пръст в ключалката. Сетне внимателно взе съда на Лиет и го пренесе на своята работна маса. Даде на своето създание, понастоящем голямо колкото палеца на Тиан, упойваща гранула, изчака го да застине и го извади. В следващия миг Рил вече го беше извадил от клетката, беше го срязал внимателно от врата до опашката, бе защипал главните кръвоносни съдове. Сетне взе дребното създание на Лиет, изсуши го и го постави в разреза, така че тялото му да застане в основата на черепа, а пипалата да са по протежение на гърба.
С умели шевове намести гостуващото създание, отново съедини кръвоносните съдове, заши изцяло раната и я намаза с желе. Накрая захвърли иглата на масата, повдигна създанието в едната си ръка и започна да плътоформира. Гъделичкащото усещане бе особено настойчиво.
След около час съществото леко ритна. Кожата вече бе зараснала, но белегът от операцията личеше по една лилава ивица. Съществото отново спазматично трепна с крак и отново застина.
Тиан се приближи до Рил, днес изглеждащ някак умърлушен.
— Добре ли си?
— Тази горещина не ни се отразява добре и не ни подхожда. Ние сме създания на празнотата.
— Съществото умря ли? — прошепна тя.
— Още не. — Във врата му трепна мускул. — Но е в шок. Не трябваше да опитвам, още е прекалено малко.
— Защо не започвате на по-ранен стадий, както сте процедирали със собствените си плодове?
— Тези видове не са ни така добре познати.
Двамата наблюдаваха съществото в продължение на часове. То не помръдваше, изглежда дори и не дишаше, макар Рил да твърдеше, че то все още е живо. Накрая, когато почти се беше развиделило, а създанието лежеше все по същия начин, безкрилият се надигна.
— Трябва да поспя, поне час.
— Аз също. Много скоро Лиет отново ще довтаса.
В просъницата си Тиан съзираше плътоформирани образи и в един момент се сепна, преследвана от ужаса, че част от нея е била отрязана, за да бъде присадена на чудовището. Тя стана и се доближи до прозореца, за да прогони обгърналия я задух.
Малко по-късно резето изтрака и на прага изникна Лиет.
— Ела. Имам идея. Ще трябва да работим бързо. Ти ще ми насочваш енергия. И внимавай да няма грешки.
Тиан провлачи нозе по стълбата. Чудеше се какво ли щеше да стане, когато Лиет видеше случилото се със създанието й.
— Какво ти става днес? — тросна се женската. Занаятчията неусетно беше спряла, увиснала като мъртъв паяк.
— Почти цялата нощ работих с Рил.
— Само си си изгубила времето! — Лиет леко я побутна към работното помещение, при което Тиан едва не се размаза в стената.