— Снизлет и риззик се опитват да се отделят — каза Рил.
— Противоречието го побърква — рече Лиет. Двамата бяха застанали тъй близо, че раменете им се докосваха. Широката ръка на Рил докосваше бузата на задницата й. Отношенията им се бяха променили.
На сутринта съществото се беше изтощило и задъхано лежеше на хълбок. Белегът от операцията се беше покрил с червеникави рани. Тиан чувстваше болката му.
— Убийте го — молеше тя. — Никое създание не бива да страда така.
— Състоянието му е лошо, Рил. — Лиет го прегърна през кръста. — Може би трябва да го убием и да опитаме отново?
— Сливането още не е цялостно. — Рил повтори жеста й, само че неговата ръка се озова по-надолу. Тази им откритост изпълваше Тиан с противоречиви чувства. — Едно от тях трябва да надделее.
Безкрилият се приближи до клетката и каза:
— Тиан, дай ми колкото се може повече енергия. Ще се опитам да ги принудя да се слеят.
— Това не ми харесва. — Лиет отпусна меката си длан върху ръката му. — Така рискуваме да вложим лудостта сред характеристиките му. По-добре е да започнем от самото начало, отколкото да създадем създание, което да не можем да контролираме.
Рил я погледна в очите.
— Нека опитаме. Ако не успеем, ще го убием и ще опитаме отново. — Безкрилият постави ръце около клетката, но полето не се появи. — Тиан?
Тя все така се беше вторачила в измъченото същество.
— Това не е правилно. Оставете го да умре!
— Създай излъчването! — процеди той.
— Повече няма да ви помагам.
Побеснелият Рил се понесе към нея и изтръгна амплимета от ръката й. Един от ноктите му я одра по дланта. Връзката й с кристала бе прекъсната с доловим пукот. Тя се залюля.
— Не. Това стигна прекалено далеч — прошепна тя, загледана в алените капчици, избликващи сред дланта й.
Този път занаятчията бе отведена в голямо сферично помещение в дъното на металната колона. Нямаше прозорец и беше непоносимо задушно. Всъщност нямаше нищо, само от тавана стърчеше скоба. Рил окачи амплимета там и заключи вратата след себе си.
Тиан седна на пода, оказал се тъй горещ, че веднага й се наложи да стане. Очите й не се отделяха от амплимета: видим, ала недостъпен. Идеше й да вие от желание и безсилие. И тя го направи.
В това помещение прекара двадесет и шест часа, през които неспирно крачеше напред и назад. Нямаше на какво да седне, нямаше на какво да легне. Ако останеше на едно място за прекалено дълго, стъпалата започваха да я болят. Поради това (и поради горещината) не можеше да заспи, а яркото сияние на амплимета продължаваше да я пронизва дори и ако затвореше очи.
На няколко пъти Тиан задряма права, ала агонията нямаше край. Щеше да става по-лошо и по-лошо, докато в един момент тя не се предадеше, както ставаше винаги.
Този път тя се предаде сутринта на втория ден. Потропа по вратата с ботуша си и каза на изникналия лиринкс:
— Ще помогна. Отведи ме при Рил.
Съществото все така лежеше на пода на клетката. Изглеждаше изпосталяло. Рил също бе станал по-изпит, защото през цялото това време бе полагал усилия, за да го поддържа живо. Лиет я нямаше. Беше отишла да работи над някакъв друг проект. Въпреки това безкрилият често се оглеждаше.
Тиан се покатери на стола си и потърси източника на енергия, към който се бе включвала преди: магнитните влияния на Калисин.
През последните седмици бе придобила известно умение в черпенето на тази сила, макар да знаеше, че извършваното от нея съответства на черпенето с напръстник от водопад. Обгръщаше я мощ, милиони пъти надхвърляща границите на контрола й. И най-малката грешка можеше да й докара антрацизъм.
— По-бързо! — изхриптя безкрилият. — То умира.
Самият той също не беше в блестяща форма. На много места кожата му беше провиснала.
Тиан започна да насочва енергия към кометния метал на клетката, капка по капка. Щом аурата се образува, Рил веднага живна.
Работиха цяла вечер, макар занаятчията да нямаше представа какво точно се опитва да постигне Рил. Към среднощ черните ивици на възпалението се бяха оттеглили, раните също не изглеждаха толкова отвратително. Продължиха и след разсъмване. Рил разреши почивка едва когато слънцето отиваше към залез. Създанието трепна още няколко пъти с крака и се унесе. Кризата очевидно бе отминала.