След безсънна нощ в импровизирания карцер и още една, прекарана в работа, Тиан беше толкова изтощена, че дори не можеше да свали шлема. Струваше й се, че енергийният поток е отмил частици от нея.
— Да те отнеса ли в стаята ти? — каза Рил, привеждайки се над нея.
Тя отпусна глава върху ръката си и затвори очи, мърморейки, че тук й е добре. И веднага заспа.
Луната изгряваше над мочурлива равнина. Светлината отскачаше от стотиците езерца, някои дребни като покривка на маса. Сред тях стърчаха тръстики.
Тиан бе приседнала на лепкаво възвишение, единствената по-висока точка сред това противно място. Странно беше това възвишение, нестабилно като струпано сено. А сред блатата не се виждаше никакъв път. Няма измъкване.
Някакво движение привлече вниманието й. Сравнително далеч. Отразеният образ на луната за момент бе засенчен. Нещо бе прецапало през водата. Тиан впери очи натам. Не зърна нищо, но в мига, в който отдели поглед, вляво от първоначалното място блесна нещо. Друг блясък й смигна от дясната страна. Тя се огледа, ала не видя нищо. Навсякъде беше тъмно.
Проблясъците се възобновиха, все по-настойчиви и по-близки. Те не бяха проблясъци, а по-скоро притъмнявания, които за момент заливаха с тъма ярките места, а след като се отдръпнеха, онези яркости изникваха отново: именно това създаваше илюзията за премигване.
Нещото, което затъмняваше отраженията, се движеше право към нея.
Луната се издигна по-високо. Хладен вихър накара Тиан да потръпне. Тя се изправи, втренчена в приближаващите се отблясъци. Долови слабия плясък на настъпена вода. Плясъкът ставаше по-силен и по-силен. В един момент се превърна в рев. Рев като онзи на гребните колела в Тикси.
И тогава тя го видя — издължено тяло, гмурващо се в езеро на не повече от петдесет крачки от могилата. Мощните крака оттласкваха водата назад и я караха да се вълнува. Лунната светлина падаше върху ръбовете на шипове. Съществото приличаше на създанието на Рил, само че беше далеч по-огромно. Длъгнеста глава, огромна зъбата паст, покрито с шипове, страховита опашка. Но далеч по-плашещ бе разумът, блестящ в очите му.
Друго създание разсичаше повърхността на недалечно езеро. Те бяха навсякъде, отправили се към могилата в надпревара за най-ловък убиец.
Тиан се изправи на пръсти. Тъмата зад нея вече бе изчезнала, заменена от стотици фосфоресциращи дири. Лунните лъчи отскачаха от белезникави очи и сивкави зъби. Тя се извърташе и се извърташе, ала не откриваше изход: чудовищата бяха навсякъде, хиляди. Занаятчията протегна ръка към кръста си. Ножът й го нямаше, не носеше никакво оръжие.
Създанието, което беше видяла най-напред, имаше преднина пред останалите. То скочи към локвата край могилата й, разплискало струи. Кал и отскубнати тръстики полетяха във въздуха. Чудовището беше три пъти по-голямо от нея.
Достигна могилата и лепкаво започна да се изкачва по нея, впиващо нокти. Зъбите му се приготвиха да изщракат. Съществото скочи нагоре.
Тиан изпищя и се събуди. Беше сънувала кристален кошмар, нещо напълно в реда на нещата след такава пресилена употреба на амплимета.
Тя се изправи. В помещението трепна друго движение, очертано под лъчите на луната. Създанието на Рил.
Ела по-близо.
Тя рязко се извъртя, решила, че някой се е промъкнал зад нея — макар чутото да не приличаше на лиринкски глас. Лабораторията беше празна.
Тиан се приближи до клетката. Съществото бе притиснало муцунка между решетките и не отделяше очи от нея.
По-близо, по-близо!
Занаятчията се вторачи в създанието. То изглеждаше досущ като образите от съня й, само че бе много по-дребно. И освен това изглеждаше… Не можеше да определи думата, но във всеки случай можеше да бъде смъртоносно.
Гладно.
Тя си припомни ориста, сполитаща обречените да бъдат храна плъхове, измъкна къс сушено месо от кофата и предпазливо го протегна. Съществото беше преместило погледа си, но не към парчето месо, а към пръстите й.
Гладно!
Тиан се приближи още повече и докосна муцуната му с месото. Повикът в очите му я омайваше.
Създанието скочи и се блъсна с такава сила в решетките, че клетката със стържене се придвижи напред. Челюстите изщракаха досами пръстите й. Тиан с писък отскочи назад, при което забравеният шлем падна на земята. Шепотът в ума й изчезна. Очите на съществото бяха изгубили повелята си. Насреща си имаше обикновено животно, макар и жестоко.