В устрема си бе успяло да изкриви решетките. Тиан взе по-тежка клетка, постави я около първата и я притисна с парче метал. После излезе. Един лиринкс я съпроводи до стаята й, където тя заключи вратата след себе си и си легна. На три пъти през нощта скачаше сепнато и отиваше да се убеди, че все още е заключено.
Тиан разказа на Рил за случилото се, макар да премълча за влиянието, което то й бе оказало посредством шлема. Не й се искаше той да узнава това — нищо чудно да остане дори още по-доволен от рожбата си.
На следващото утро тя се събуди с течащ нос и толкова възпалено гърло, че не можеше да хапне нищо. Трябваше да си остане в леглото, не можеше да работи.
Три дни по-късно, когато се върна на работа, съществото на Рил бе станало два пъти по-дълго. Сега тялото му бе с големината на домашна котка. Краката му се бяха издължили и изтънили. Бронята му бе започнала да се разделя на сегменти и да се втвърдява. Бе се наложило да бъде преместено в друга, усилена клетка.
— Развива се прекрасно — радваше се Рил, докато Тиан заемаше мястото си. — Ела да видиш.
Тя не помръдна.
— Хайде, Тиан. — Той взе ръката й и задърпа. Младата жена неохотно се приближи, провлачила крак.
Създанието настръхна и впери очи в нея. Започна да съска. Прилепналите назад шипове щръкнаха. Около врата му също изникнаха остри рогови образувания.
Тя рязко спря. Съществото се опитваше да проникне в ума й. Влиянието му се усещаше и без шлема. Ако в този момент Тиан го носеше на главата си, може би нямаше да успее да се противопостави.
Гладно! — чу се шепот в главата й.
Хваналият я за лакътя Рил я подкани да се приближи още. Тиан не се възпротиви — поне докато той беше тук, нямаше да й се случи нищо. Едновременно с последната й крачка съществото скочи към решетките. Клетката, която нямаше дъно, се разклати и щеше да се прекатури, ако Рил не я беше притиснал с юмрука си. Създанието се бе стрелнало към образувалия се отвор, но ударът на лиринкса бе притиснал клетката твърде бързо. Един от шиповете му се оказа прищипан.
Създанието се освободи и започна да търчи из клетката, надавайки пронизителни писъци на ярост. Започна да хапе решетките, при което си строши няколко зъба, после също тъй внезапно приседна, все така загледано в Тиан. Погледът му я накара да се вцепени.
— Голямо лудаче! — Рил весело го докосна по бузата.
Тя тъкмо се оттегляше, когато съществото показа синия си език и изхрачи към нея. Течността попадна върху челото, веждата и левия й клепач и моментално започна да щипе и прогаря.
Тиан извика и се впусна в трескави опити да отстрани противната субстанция от лицето си. Рил реагира моментално, грабна кофа с вода и изля половината й съдържание в лицето на жената. В следващия миг Тиан се озова увиснала с главата надолу, а лиринксът загребваше още вода с шепата си, за да доотмие отровата.
След няколко минути всичко беше наред, макар че засегнатите места се бяха покрили с болезнени мехури, а косъмчетата по веждата падаха. Рил изпрати пазач да донесе раницата на Тиан. Тя се преоблече, изми изцапаните одежди, сложи ги на пода да се сушат и продължи работата си.
Същата вечер тя се оплака на Рил:
— Страх ме е от това създание. То мрази живота.
— Риззик и снизлет още не са се слели изцяло. Все още се борят, затова поведението му е толкова странно.
Далеч не е само странно. Поведението му напълно подхожда на нещо тъй скверно, за чието създаване аз също имам принос…
— Ами ако не успееш да отстраниш тези недостатъци? Ами ако то се нахвърли и върху теб?
— Върху мен? — Безкрилият се изсмя. — Този дребосък? Тогава ще го убия и ще започна наново. И процесът ще бъде много по-лесен.
Тиан не каза нищо. Ако в самото начало се беше престорила на глупачка, изобщо нямаше да си навлече тези неприятности.
Около час по-късно създанието внезапно рухна и започна да потрепва. Треперенето премина в същински епилептичен припадък, с всяка следваща секунда ставащ все по-жесток.
— Какво му е? — прошепна Тиан. Гледката беше отвратителна.