Изплютата отрова прогори косата й. Девойката затича към бъчвата с вода, потопи глава вътре и трескаво започна да търка. На повърхността изникнаха цели кичури.
Мозък!
Тя рязко вдигна глава. От лицето й все още се стичаха струйки. Зверчето се беше вторачило в нея. Ту вадеше, ту забиваше ноктите си, като котка върху фотьойл.
Оставаше й само едно, което можеше да опита. Съвсем спокойно то можеше да се окаже по-лошо от бездействието, но…
Тиан си сложи шлема, грабна жичната сфера, насочи амплимета така, че дългата му страна да е обърната към главата на Рил, и вложи цялото си съзнание към извличането на енергия.
Шепотът в ума й се превърна в гръмовен рев.
ГЛАДНО! МОЗЪК!
Мислите на създанието се блъскаха из черепа й подобно прилеп, преливащ от неразбираема ярост. Принудителното сливане трябва да бе разрушило разсъдъка му. Ала това не беше обикновена лудост, а примесена със смъртоносно коварство. То искаше да си проправи път до главата на Рил, за да завземе тялото му — така, както целостта на собственото му телце бе узурпирана. Искаше да накара Тиан да страда — така, както то бе страдало по време на принудителното интегриране. Искаше да унищожава и поглъща — така, както собствената му същина бе унищожена и погълната. Създанието преливаше от злоба.
Магнитните полета се завъртяха бясно около нея. Но още в самото начало Тиан осъзна, че това няма да проработи. Не можеше да нарани създанието с тази енергия, само щеше да го захрани. Трябваше да опита с нещо различно, с нещо по-силно. Тъй силно, че съществото да бъде незабавно и цялостно надвито. Геомантията беше единственият й шанс. Този нилатл не биваше да остане жив. Щом беше в състояние да надвие лиринкс с такава лекота, на какво ли щеше да бъде способен, когато достигнеше пълната си големина?
Сетивата й се протегнаха надолу, към онази кухина под основата на Калисин, мястото, от което магмата се беше отдръпнала преди десет хиляди години. Под тежестта на огромната колона в заобления скален покрив се бяха образували концентрични пукнатини, ала металната пяна все още стоеше като слята с камъка, който бе пронизала по време на кипящия си възход. Тиан не разполагаше с нужните сили да предизвика срутване. Кулообразното явление щеше да остане на мястото си още стотици хиляди години, преди гравитацията най-сетне да го надвие. Но падането на един фрагмент щеше да предостави достатъчно енергия, необходима за целите й. Съществуваше вероятност количеството сила да се окаже далеч над възможностите на Тиан — тогава тя щеше да умре. Младата жена се поколеба, но само за миг — ако не стореше нищо, смъртта й беше неминуема.
Рил простена, с което наруши концентрацията й. Той беше рухнал по гръб и се мяташе немощно. Главата му бе покрита с лилава кръв. Неудобно извитата ръка все още не пускаше, но видимо губеше сили.
— Помощ! — изкрещя Тиан, но нямаше кой да чуе.
Нокти на прилеп деряха ума й. Съществото се опитваше да я спре. Болката бе непоносима и замъгляваше онази триизмерна занаятчийска сетивност, с която Тиан диреше източника под кулата.
Образът й започваше да се разкъсва. През тези цепнатини изникваха очите на създанието, втренчени в нея. Присъствието му в ума й ставаше все по-отчетливо.
Геомантичната й визия проби половин левга солидна скала, плъзна се по повърхността на кухината, диреща място, което бе крехко обгърнато и готово за падане. Опитваше ту едно, ту друго, ала нищожните познания, които й бяха предали аахимите, не бяха достатъчни. Тиан започна да се паникьосва. Нямаше си представа какво прави. Нямаше да проработи.
Рил нададе рев, пропит с насечена агония. Тя трябваше, трябваше да успее. Ето там: малка каменна колона, очертаваща съвършен шестоъгълник, почти изцяло пропукана в горната част. Тиан събра енергия от слабите полета, но не можа да помръдне отломъка. Още! Имаше усещането, че главата й започва да кипи и бълбука. Можеше да чуе как камъкът се пропуква, но не падаше.
Тя изгуби съсредоточението си. Може би заради налудното пищене, може би заради гърчовете на Рил, но не можеше да си представи източника.
Очите й се отвориха. Ръката на лиринкса се беше отпуснала на пода. Създанието продължаваше да забива нокти. Един от тях бе пронизал скалпа и сега дращеше по самия череп. Кожата на съществото бе покрита с ярки цветове — червено, жълто и черно. Приличаше на отровна стоножка. По тялото на Рил проблясваха оттенъците на преживяван кошмар.