— Подай ми ръка, Ниш! — помоли пребледнялата Иризис, докато слизаха по предните стълби.
— Какво има?
— Проклетите патерици ме ожулиха до кръв — промърмори тя.
Механикът я погледна любопитно.
— Питам за истинската причина.
— Ще бъда разобличена, Ниш, това е истинската причина. Не съм в състояние да направя това, което той иска от мен.
— Естествено, че можеш. Ти си идеален ръководител. Впрочем кой беше този човек?
— Ти, който толкова се хвалиш с връзките си, не знаеш?
— Не. Нямам представа.
— Това — тя направи драматична пауза — беше самият скрутатор. Ксервиш Флид!
Двадесет и шест
С отдалечаването си от Калисин лодката навлизаше във все по-студени води. Проникващият през кожата студ събуди Тиан. Беше тъмно. Луната почти не се виждаше. Дребният съд се поклащаше върху вълните, а вятърът блъскаше леден дъжд в лицето на девойката. Такова време бързо щеше да я отнесе на брега. Там трябваше да подири начин да се отправи към целта си, за предпочитане като запази в тайна причината за пътешествието си.
За начало беше по-добре да продължи с лодката, поне докато не откриеше някакво село. Лесно можеше да си изработи гребло. Дори и платно би могла да си изработи и да се спусне по реката към морето. Вятърът духаше на юг, като цяло желаната от нея посока. Щеше да се отправи край брега, докато открие подходящ воден канал към Талаламел.
Тя се уви в палтото си и отново се унесе. Цялото тяло я болеше, главата й пулсираше. Тиан плъзна пръсти по скалпа си. Кичур от косата й липсваше. Олисялото място бе покрито с мехури.
Лодката се удари в някакво препятствие — ледена кора между две крайбрежни скали. Все още беше тъмно и много студено.
Тиан внимателно насочи кожената черупка към заливче между скалите, където слезе. Снегът скърцаше под краката й. Пред нея се простираше рехав иглолистен лес. Младата жена изтегли лодката от водата, отбеляза мястото и пое към дърветата.
Щеше да й е нужен огън, ако искаше да преживее нощта. Навлязла в ръба на гората, тя започна да къса клонки. Запалването им изискваше големи усилия, защото бяха влажни. Поне имаше опит — във фабриката разполагаха единствено с влажно гориво. Скоро тя си грееше ръцете над огъня, над който къкреше супа от сушена риба.
Откъм вкус имаше какво да се желае, но главното достойнство на гозбата се състоеше в горещината й. По-късно Тиан накладе втори огън, струпа клонки между двете огнища и постла върху тях спалния си чувал. Така тя прекара една от най-неприятните нощи в живота си.
На следващия ден тя пое с лодката край брега на езерото, дирейки подходящ канал. Не откри, но на следващото утро се натъкна на река, която струеше на юг. Тиан пое по течението й. Не след дълго подмина някаква колиба, разположена край ръба на леса. Девойката се надяваше това да предвещава някакво селце, но надеждите й не се оправдаха — скоро реката правеше завой, отвъд който водите й застиваха. Ледът беше сковал и самата река. Вероятно тя беше замръзнала чак до морето, течаща в тукашната си част заради топлото езеро. И сега? Тиан не можеше да отиде пеш до Талаламел. Затова тя загреба обратно към колибата. Пътьом извади малко сребро от колана на Джоейн и го прибра в джоба си.
Къщурката беше построена върху лек склон. Бе изработена от кал и глина и приличаше на тумбеста ваза, с дебели стени и заострен покрив. Дупката, представляваща комин, беше заслонена отгоре, за да не вали в огнището.
Мизерен дом, само че изглеждаше здрав, а детето, което си играеше на едно дърво, имаше розови бузки и не изглеждаше да гладува. Тиан доближи лодката си до брега и слезе, при което снегът изхрущя под ботушите й.
Детето погледна надолу.
— Здравей! — каза Тиан.
— Мирз! — отвърна детето и скочи от клона. Беше облечено в кожи, които не позволяваха да се определи полът му. Качулката му се отметна назад, за да открие бледа кожа и дълга коса със забележителен оттенък: русо с леки зачатъци на зелено. Детето бе на не повече от седем. Тиан беше чувала за бледите, зеленокоси хора, живеещи отвъд планините, но до този момент никога не беше виждала техни представители. Посетителите във фабриката бяха малко и всичките приличаха на Тиан — тъмна коса и маслинена кожа.
Затова занаятчията нямаше понятие от езика на тукашните хора. Умееше да си служи единствено с диалектите, говорени из югоизточната част на полуострова и използваната от всички реч на Източен Лауралин, която май нямаше да се окаже тъй разпространена. На много места само учени, сарафи и търговци си служеха с нея.