— Грист не харесва никого, Тиан. Особено откакто…
— Откакто?
Джоейн отпи.
— Грист се готвеше да стане отговорник на фабриката, но Ги-Хад му отне този пост, когато се завърна като герой. После и самият Грист отиде на фронта, беше обвинен за разгром, за който нямаше вина, и бе понижен до редник. Оттогава целият свят му е крив. Порокът му също не му помага.
— Листата от нига?
— Да. Те подсилват гнева. Освен това никак не са евтини.
— Страх ме е от него. Войната върви много зле, Джо. Отчаяните хора вършат глупави неща.
— Войната е тръгнала на зле още откакто бях малък. След известно време човек престава да вярва на нещата, които му казват. Достатъчно стар съм, за да съм виждал пренаписани Истории.
— Историите са истина! — възмутено викна тя. Не само истина, те бяха фундаментът на света. Усъмняването в тях граничеше с богохулство.
— Не се съмнявам. Обаче чия истина?
— Не разбирам за какво говориш.
— Малцина разбират. Вече почти никой не доживява до моите години. Чувала ли си за Сказанието за огледалото?
— Зная, че е пълна лъжа.
— Когато бях малък, не се считаше за лъжа, а беше част от Великите сказания. Лилан Чантедски пък бе смятан за един от най-почитаните хроникьори. Сега е известен като Лилан Лъжеца, осквернил Историите. Защо?
— Предполагам някой е доказал…
— Най-великите люде на тогавашната епоха са били съвременници на неговото сказание: Надирил Библиотекаря, Игур, Шанд, Малиен от аахимите. В продължение на сто и тридесет години никой не е казал и дума против сказанието. И тогава Съветът на скрутаторите повелява то да бъде пренаписано. Защо, Тиан?
— Не зная.
— Тази война потъпка всичко, пред което някога благоговеехме.
Тя неспокойно се размърда на стола си.
— Този разговор не ми харесва, Джо.
Миньорът се върна към предишната тема.
— Не смятам, че размножителната палата ще ти се понрави. — Той се подсмихна. — Макар че е живот сред лукс и удоволствия…
— Дори и не се шегувай, Джо! Няма да позволя да ме третират като разплодна свиня! — Лицето й бе придобило червенината на тухла. — Обичам работата си. Мога да я върша по-добре от всеки друг. Просто искам да работя и да живея живота си.
— Всички искаме това. Но войната…
— Проклета война!
— Все пак се съмнявам, че Ги-Хад действително ще те прати там, Тиан. Ти си най-добрата в работата си.
— Наистина изглежда, че притежавам необичаен талант — замислено рече тя.
— Имаш ли представа откъде си го придобила?
— Майка ми твърди, че съм го наследила от нея. Макар че тя всячески се стараеше да го потъпче.
— Така ли?
— За пръв път осъзнах наличието му на първия преглед, когато бях на шест. В един от тестовете бегло ми показаха рисунка и после ми задаваха въпроси за нея. Можах да отговоря на всичките. Те бяха удивени, а аз не разбирах какво толкова чудно има — в ума си я виждах съвършено ясно. И сега мога да я видя: семейство сред морава. Майка, баща, момиче, две момчета и куче! — Тя тежко въздъхна. — После започнаха да ми показват най-различни изображения. Карти на места, за които не бях чувала, схема на часовников механизъм, гоблен с Историите. Отговорите ми бяха съвършени, защото всеки образ се запечатваше в ума ми.
— Какво друго те питаха? — удивено попита Джоейн. — Мен не са ме подлагали на тази процедура. Още не я бяха въвели, когато бях малък.
— Така ли? — изненада се Тиан, а сетне отговори. — Най-различни неща. Четене, правопис, памет, хвърляне, стрелба с лък, математически загадки. — Тя се усмихна на спомена. — Един от тестовете дори не приличаше на изпитание. Екзаминаторите поставиха малко парченце медена пита пред мен и ми казаха, че ако го оставя недокоснато докато се върнат, ще ми дадат огромно парче.
— А ти изяде ли го?
— Не, макар че ми се искаше. Други тестове изискваха да конструирам неща от разни зъбчати колела и метални части. С тях се справих зле.
— Това е странно за човек, изработващ контролери.
— Като малка нямах такива играчки. Майка ми гледаше отвисоко на хората, работещи с ръцете си. Не би допуснала дъщеря й да прави подобно нещо. Във всеки случай екзаминаторите изглеждаха разочаровани, сякаш този ми неуспех елиминираше таланта ми. Помня, че тихо разговаряха помежду си, отдръпнати, и поглеждаха към мен, поклащайки глави.