— Може би защото двете с Иризис не се спогаждате? Може би защото я мразиш? Може би защото работиш за врага?
Той бе разперил ръце, създаващ впечатлението, че по-скоро я оставя да избере, отколкото отправя обвинение към нея. Ала Тиан потръпна от страх. Вече въобще не я беше грижа за размножителната палата. В този момент отговорникът притежаваше стряскащо сходство с перквизитора, разпитвал я като дете. А Иризис бе втора братовчедка на Ги-Хад. По тези земи родовите връзки имаха особена тежест.
Трудно й беше да овладее гласа си.
— Не харесвам Иризис, но не я мразя. Просто се опитвам да си върша работата по най-добрия начин, за да дам приноса си.
— Според нощния пазач ти си единствената, която е влизала тази сутрин.
— Нощният пазач прекарва времето си в клюкарстване край пещите. Никога не я виждам на излизане.
— Дневният пазач казва същото. А и контролерът на Иризис е намерен в твоята кабинка.
— Може би някой се опитва да се отърве от мен — отвърна Тиан.
— Иризис ли обвиняваш?
— Не ми се вярва, че тя би унищожила собствения си контролер, дори и за да се отърве от мен. Прекалено много обича работата си.
— Кого тогава? — провикна се Ги-Хад.
— Не зная, отговорнико.
— Съветвам те да се постараеш да откриеш! Когато перквизитор Джал-Ниш научи за това, може да реши да се отбие да ни посети. А той не е доверчив като мен, Тиан, и има склонността бързо да прави заключения. Ако той реши в твой ущърб, нищо казано от мен няма да промени мнението му. Свободна си!
Тиан излезе, сграбчена от черен мраз. Вече бе чувала за новия перквизитор. Ето че се бе сдобила с още една причина за страх: той беше баща на Ниш. Тя бе отхвърлила дребния механик, а той се бе съюзил и спеше с Иризис. Нямаше съмнение чия страна щеше да вземе Джал-Ниш Хлар.
Работата представляваше единствената й утеха, макар че дори тя не предоставяше убежище от неспирните тревожни мисли. Новият кристал не се нуждаеше от предварителна обработка, беше идеален. След като го събуди с индикатора си, Тиан отстрани няколко острини от ръбовете му, преди да модифицира гнездото в шлема си, за да може да напасва формата на новия кристал. Някъде около времето за вечерното хранене тя беше готова и вложи кристала. Той легна идеално в гнездото. Тиан го застопори и се отдръпна, за да огледа работата си. Прекрасна изработка, отлично изпитание и приложение на уменията й. Само че отсъстваше онова удоволствие от успеха, обичайно сподирящо делата й. И отново, докато оставяше инструментите си, занаятчията усети как някой, много далеч, се опитва да я намери.
Притеснена от тази мисъл, тя затвори очи и отпусна глава на работната маса. Тогава вратата се отвори. Иризис. Последният човек, когото искаше да види.
— Разбрах за контролера ти… — поде Тиан.
Върху лицето на Иризис изникна такава ярост, че Тиан застина.
— Нито дума повече! — просъска русокосата жена.
Тиан сведе поглед към шлема си, опитвайки се да отгатне причината за посещението на Иризис.
— Откри ли решение на проблема? — Неканената гостенка взе един от угасналите хедрони.
— Не, но напредвам. Ами ти?
— Не моите контролери отказват.
— Мислех, че ще си склонна да помогнеш. Все пак става дума за войната — хапливо рече Тиан. Мъничка победа, но пак я накара да се почувства по-добре.
Погледът на Иризис скачаше между сферата и шлема.
— Какво е това? Нова играчка за копелдачетата ти братя и сестри?
Само двадесет години по-рано това не би представлявало обида. В онези дни жените сами избираха дали да се съберат с някой мъж, или да отглеждат децата си сами. Тиан стисна пестници. Съперницата й се изсмя открито.
— Дойде от размножителната палата, там и ще свършиш. То и без това не те бива за друго, освен да лежиш разкрачена.
Тиан стисна зъби и не каза нищо. Знаеше, че мълчанието й ще подразни Иризис повече от каквито и да е думи.
— Е, какво е това? — избухна накрая Иризис.
— Бих си помислила, че човек с толкова много майстори сред предците си би трябвало да разбере от пръв поглед.
— Кажи най-сетне!
— Това е прибор — отвърна Тиан, — който разчита историята на повредените контролери и изяснява причината за отказа.
Очите на Иризис блеснаха.
— Няма да проработи. — Тя взе шлема, огледа го и го постави на главата си, където той застана като палачинка. — Дори не можеш да си го сложиш.