— Това е болничното отделение на размножителната палата.
— Не бях осъзнавала, че съм толкова болна… — Тиан замлъкна и се втренчи в сбръчканото му лице. — Не.
В гърлото й започна да се заражда писък. Струваше й се, че се дави. Отвори уста, за да изкрещи.
Джоейн я удари по лицето, за да я накара да се осъзнае. Тя се сепна.
— Не крещи! — каза той. — Иначе и аз ще повярвам, че си луда.
— Затова ли съм продадена на размножителната фабрика? Не съм луда. Вчера разреших…
— Тиан — тихо отвърна миньорът, — ти си тук повече от седмица. През повечето време беше в несвяст. А преди това си крещяла половин денонощие. Не е чудно, че целителите са те помислили за луда. Ги-Хад не е имал избор. Фабриката трябва да разполага със занаятчии, на които може да се разчита.
— Иризис е заела мястото ми? — В гласа й се долавяха опасни нотки.
— Тихо! Не, нещо повече. Със специален декрет тя получи майсторска степен, макар че е само на двадесет и една.
Как ли злорадстваше сега Иризис! На Тиан й се искаше да умре.
— Няма да остана тук! Няма да понеса тукашния живот. Трябва само да говоря с Ги-Хад, сигурна съм, че ще мога да го убедя…
— Вече е сторено, Тиан. На два пъти получи силни пристъпи и си била диагностицирана с нелечима кристална треска. Ги-Хад не би могъл да те задържи, дори и да е искал. Лудите занаятчии са опасни.
— Но аз не съм луда.
— Страдащите от кристална треска винаги казват това. Няма смисъл. Договорът ти е продаден на размножителната фабрика.
— Но Ги-Хад е справедлив човек…
— Който трябва да ръководи фабрика и да произвежда бойни машини. На север се е случило бедствие. Цяла група кланкери е била унищожена.
— Да, чух за това… — Тиан замлъкна. Щеше да каже „вчера“.
— Вече си жена от Двореца на майката, Тиан. Вече няма фабрика. Съжалявам.
Очите на Джо бяха насълзени.
Вратата се отвори и в стаята влезе едра жена, която можеше да бъде единствено и само матроната.
— Времето за посещения изтече. Сбогувайте се. Тиан се нуждае от почивка. Скоро ще дойде първият й ден. — И дебелата излезе.
Едва тогава Тиан бе споходена от пълното осъзнаване и ужасът я вледени. Работата й, животът й, самата й същност — всичко това й бе отнето. За да й остане единствено професията, която ненавиждаше повече от всичко на света. Желанието да изрази мъката си с рев бе неудържимо. Спря я единствено изражението на Джоейн.
— Никога няма да бъда жена от размножителната палата! — просъска тя. Яростта й придаваше сила.
— Не виждам… — колебливо поде той.
— Не съм луда. Ще избягам.
— Във военно време това се смята за бягство от задълженията, което е равносилно на измяна.
— Мъжете не ги пращат в размножителните палати!
— А жените не ги изпращат на предните линии, за да бъдат разкъсани, като синовете ми — тихо каза Джо. — Не казвам, че е справедливо, Тиан, а че няма какво да се направи.
— Няма да остана тук. Това място ме отвращава.
— Като бегълка няма да имаш никакви права. Всеки би могъл да те пороби или убие.
— Не ме интересува! — изфуча тя. — Няма да се отдам на мъж, когото не съм избрала сама!
— Времената се променят. Войната…
— Войната да върви на майната си! Тя е само оправдание, с което си служат, за да отнемат правата ни. Джоейн, ти ми каза, че ще ми помогнеш при нужда. Точно в този момент отчаяно се нуждая от помощ.
Джо изглеждаше притеснен. За нея, знаеше тя, не за себе си.
— Щом вече си взела окончателно решение, естествено, че ще ти помогна. Какво трябва да направя?
— Иди в стаята ми във фабриката и — ако не са я разчистили вече — донеси дрехите, дневника и инструментите ми. Също и сферата и шлема. Освен това има една книга… — Тя му обясни къде е скрила писанието на Нунар. — Не я показвай на никого. Тя е забранена.
— Тиан, лудостта ти бе предизвикана от кристал. Ако отново влезеш в съприкосновение с…
— Не съм луда! — яростно каза тя.
Вратата се отвори — отново матроната.
— Времето за посещения свърши. Тръгвай си!
— Моля те, Джоейн — рече Тиан.
Миньорът кимна и излезе.
— Отвратителен старец! — възкликна матроната. — Такива като него определено нямат място тук. Ставай! — Тя извлече Тиан за ръката. — Застани там. Завърти се да те огледам.