Сега тя се намираше само на няколко минути път от миньорското градче. Напусна пътеката и заобиколи през леса, за да достигне незабелязана до дома на Джоейн — необходима предпазливост, тъй като в чаршафените си одежди тя можеше да бъде забелязана отдалеч.
Тиан бутна портичката, притича до къщата му и заблъска с юмруци по вратата. Не очакваше той да си е вкъщи — обикновено старецът отиваше в мината още призори. Но ето че вратата се отвори и Джо изникна в очертанията на рамката й, премигващ.
— Да? — рече той.
Тиан се усмихна неуверено. Той не изглеждаше особено зарадван да я види. Тогава осъзна, че очите му се приспособяват бавно към светлината.
— Аз съм, Тиан.
— Какво правиш тук? Влизай, бързо!
Миньорът я сграбчи за китката и я дръпна вътре, за да затръшне вратата.
— Избягах — промълви девойката. — Боях се, че няма да те намеря.
— Не съм излизал с дни. Нямах настроение.
Джоейн се усмихна, прегърна я и разпали огъня.
— Що за дрехи са това? — попита той.
— Заграбих половината им мръсно пране. Само това можах да намеря.
— Предполагам си гладна.
— Умирам от глад. И от студ също.
Джо придърпа столче към огъня.
— Сядай. Смъкни тези парцали и си качи краката на решетката.
Тя го стори, а междувременно домакинът наряза осолен кози бут и й го сервира, добавяйки за гарнитура една посбръчкана ябълка и топка ориз. Тиан пристъпи към храната, а той постави котел на огъня.
— Не можеш да останеш. Първо тук ще дойдат да те търсят.
— Не мисля, че в настоящия момент ще им е до мен. — Тя му разказа за лиринксите. — Поне за момента никой няма да се осмели да излезе на пътя, без да е придружен от малка войска.
— Лиринкси? Тук? — Джо започна да се разхожда из колибата.
— Може би нещо ги е привлякло към завода… или мината.
— Кой знае? А какво ще правиш ти, Тиан?
Тя не отговори веднага. Още се чудеше дали фабриката ще я приеме обратно.
— Мислиш ли, че имам шанс отново да започна работа като занаятчия? — замислено рече Тиан.
— Предполагам съществува възможност… Познавам Ги-Хад от малък. По-младата ми сестра се омъжи за баща му. Искаш ли да поговоря с него? По заобиколен начин?
Девойката се поколеба. Още я измъчваха спомените от пристъпите и размножителната палата.
— Страхувам се. По-скоро ще умра, отколкото да се върна на онова място. — И тя потръпна.
Възрастният миньор отиде до огъня, сипа от кипящата вода, нарони сушени ментови листа, капна малко мед и й подаде чаша.
— Благодаря! Впрочем… успя ли да вземеш нещата, за които говорихме?
— Взех ги на връщане от Тикси. Всичко, без дневника ти — у новия майстор е.
— Много съм ти благодарна, Джо. Само да видиш с какво съм се натресла.
Тя размота калните чаршафи, за да се сгрее по-добре, а Джоейн се разсмя.
— Вече съм твърде стар за подобни неща.
Тиан се прозина.
— Толкова съм уморена. Бих могла да заспя направо тук.
Тринадесет
Тиан не сънува нищо. Събуди я Джоейн, внасящ дърва. Тя се прозина, протегна се и приседна на леглото.
— Нощта ще бъде студена. — Миньорът разръчка огъня. — Имаш късмет, че няма да спиш навън, облечена с тези парцали.
— Къде са дрехите ми? — попита тя, докато се грееше на огъня.
— В раницата под леглото.
Тиан измъкна вълнени панталони, риза, бельо, чорапи и ботуши, тежко палто от непромокаема тъкан, четки за зъби и за коса, няколко дребни принадлежности, книгата на Нунар, а на дъното се намираше най-ценното: занаятчийските й принадлежности. Тя разгърна специалното платнище, чиито джобове бяха приютили инструменти. Девойката още помнеше деня, в който ги бе завършила. В същия ден бе преминала в занаятчийска степен. Ръцете й неволно се задържаха върху инструментите. Възможно беше никога вече да не ги пусне в употреба, но в никакъв случай нямаше да се раздели с тях. Това платнище представляваше цялото й достойнство.
— Нещо друго? — попита тя.
— А, да. — Иззад вратата Джо измъкна кожена торба.
Тиан разхлаби вървите и надникна вътре. Пръстите й напипаха шлема. Споходи я образът на красивия млад мъж, зовящ за помощ.