Тя се вцепени и погледна към Джоейн. Понечи да каже нещо, но се отказа. Извади шлема и сферата и ги положи в скута си.
— Красива изработка — отбеляза старецът. — За какво служат?
— Направих ги, за да изпробвам контролерите. Кристалът, който намерихме онзи ден, влиза в това гнездо. — Дори споменаването беше достатъчно, за да припали абстиненцията. Трябваше да си изработи нов индикатор. Буквално се тресеше от желание.
— Не намерих кристал в стаята ти — каза Джоейн.
— Сигурно Иризис го е взела.
— Интересно защо не е взела и тези приспособления.
— Изработих ги за себе си, не би могла да ги използва.
— Взех и още нещо. — Джоейн доближи парче плат към носа й.
Миризмата я накара да се отдръпне.
— Това е мехлемът ми против главоболие.
— Откъде го взе?
— От аптекаря. Работата с кристалите ми причиняваше отвратително главоболие.
— Сигурна ли си, че това е била причината за главоболието?
— Да, защо?
— Баба ми беше много добра билкарка. Помня, че веднъж изрично ме предупреди за това растение — калуна. Оттогава съм запомнил миризмата. Корените му причиняват видения, пристъпи и лудост. Ако приемеш голямо количество, може да умреш от задушаване.
— Но защо му е на аптекаря да слага подобно нещо в мехлема ми?
— Не зная. Да не би да е бил твой разсърден любовник? — подсмихна се Джо.
— Не съм имала любовници — напомни му тя. — Аз едва го познавам.
— Може би той те люби тайно.
— Съмнявам се. Говори се, че той е… неспособен.
— Възможно ли е друг да е пипал мехлема?
Тиан се намръщи замислено:
— Помня, че бях прекалено заета да го изчакам да го направи… Чакай! Иризис ми го донесе. Тя много би се зарадвала на отстраняването ми.
— Ето че го е постигнала, а ти не можеше да докажеш нищо. Не можеш и да я лишиш от мястото й.
— Мислех си…
— Тя е твой враг, Тиан. Никога няма да ти позволи да се върнеш.
Очите й се наляха със сълзи.
— Не зная защо продължавам да тая надежда. Ще тръгна утре, макар да нямам представа къде.
— Ще говорим за това по-късно. Сега е време за вечеря.
Джо повдигна капака на котела, при което се разнесе великолепно ухание. Тиан неволно облиза устни. От друг съд миньорът загреба варен ориз, сипа купчинка, в чийто кратер добави от яхнията, и подаде чинията на гостенката си.
— Не мога да изям толкова много!
— Разбира се, че можеш. На път се тръгва само с пълен тумбак.
— Тръгвам чак утре.
— Може да мине дълго време, преди отново да се нахраниш подобаващо.
Това беше вярно. Тиан нападна храната. Варено месо и зеленчуци — гореща и ароматна пища. Тя яде бавно, потънала в мисли за предстоящия ден. Беше изгубена, също като мъжа от кристалните й сънища.
Дали този младеж не бе рожба на халюцинациите от калунов корен? Дело на измъчения й мозък, без съответствие в реалността? Не, това не й се вярваше. Сънищата бяха единствените хубави неща, останали в живота й. Пък и за пръв път го беше сънувала в нощта преди да получи мехлема.
Джоейн замислено я наблюдаваше.
— Какво? — попита тя.
— Нищо. Просто е хубаво да споделиш храната си с някого. Не съм вечерял с друг откакто съпругата ми почина.
В колибата му беше много приятно. Уютно. Тук Тиан се чувстваше като у дома си.
— Аз също се храня сама. Трудно ми е да измислям какво да кажа на хората. Те ме намират за странна.
— Хората са странни. Погледни нас двамата: аз, на края на живота си; ти, в неговото начало.
— Не говори така! — викна Тиан. — Ти си единственият ми приятел, Джо.
— Тогава по-добре си намери и друг. Малко са миньорите, които доживяват до седемдесет и шест. Зная, че няма да завъртя осемдесет. И не искам. Какви са плановете ти, Тиан? Зная, че си планирала нещо, защото изглеждаш умислена. И току се усмихваш, като че размишляваш за някой далечен любим.
— Реших да следвам това, което ми показаха виденията. — Тя не даде разяснения. Нямаше как да обясни за младежа, дори и на Джоейн. — Има само един проблем…
Той отопи остатъка от яденето и мушна топчето ориз в устата си.
— А именно?
— Трябва ми нов кристал, Джо.