— Защо? — Той престана да дъвче.
— Шлемът и сферата са безполезни без кристал. Все едно… все едно ти да си без очилата си за четене. Можеш да виждаш думите, но не и да ги прочиташ.
Джоейн я погледна замислено.
— Крепежът, който оставих, все още стои. Не би трябвало да е прекалено опасно да взема друг кристал.
— Какъвто и да е ще ми свърши работа. — Виновно каза Тиан. — Не държа да е особено чист…
Копнежът се бе възобновил, по-силен — кристал, кристал, кристал! Тя трябваше да се сдобие с нов, на всяка цена.
— Не мисля така. За пътя, който ти предстои, ще се нуждаеш от най-доброто, което би могла да намериш. — Миньорът замълча. — Излизам да се разтъпча. Обичам да ми се слегне храната преди сън. Пък и предполагам, че ще искаш да се измиеш и преоблечеш.
— Благодаря.
След като той излезе, Тиан изми чиниите и ги сложи над камината, за да се изсушат. Сетне свали чаршафите и нощниците и си облече кюлоти и фланела. Легна край огъня, зави се с парцалите и скоро заспа.
Отново сънува красивия младеж, застанал на балкона, и катастрофата, сполитаща света му, ала този път образите бяха откъслечни и унили, сякаш той бе изгубил надежда. После сънят преля в една от приказките, които бе разказвала баба й — млада жена, поела на приключение, за да спаси любовника си, само че в случая младата жена беше самата Тиан. Тя се събуди, въздъхна, обърна се и отново заспа.
Разбуди се втори път при влизането на Джоейн. Приседна, усмихна му се занесено и пак се унесе.
Поклащайки глава, Джо си свали ботушите и се отправи към леглото си.
Тиан се събуди призори и видя, че леглото му е празно. Тя се облече — блаженствайки в удобството на собствените си дрехи, а не онези противни нощници — и закуси с остатъците от снощното меню, ориз и ментов чай. Едва след като се нахрани, забеляза съобщението, написано с тебешир върху парче дъска, оставено до вратата.
В мината. Връщам се за обед. За всеки случай стой нащрек. Оставил съм ти някои дрехи. Бяха на жена ми.
На леглото бяха оставени жакет и широки панталони. До дрехите бе сгънат и топъл спален чувал. Бяха с далеч по-добро качество от нейните. Тиан му благодари мълчаливо.
Стражниците от Тикси можеха да нахълтат по всяко време. Тя си приготви багажа, като взе и един от чаршафите — човек никога не знае кога може да му потрябва някакъв парцал. Тъй като знаеше, че Джоейн не би я изпратил на път без припаси, девойката взе един корав самун, козия бут, няколко топки ориз и парче сирене.
Тя изтри неговото съобщение, за да остави свое. Благодаря, Джо. Приключила с приготовленията, Тиан предпазливо огледа около къщата и пое към гората. Изкачи се на едно дърво, от което се откриваше добър изглед към пътя, и зачака.
Беше ясно, ветровито утро — и вятърът се усилваше с напредването на деня, брулейки колибата. Сред клоните Тиан също бе изложена на поривите му. Тя се радваше за новите си дрехи. Не се случи нищо. По пътя преминаваха само обичайните минувачи. Пладне дойде и отмина, а Джоейн не се появяваше. Вече започнала да се притеснява, девойката отскочи до къщата, за да се подкрепи, сетне възобнови наблюдението си.
Последва още чакане. Тиан тъкмо бе решила да слезе и да отиде да потърси приятеля си, когато на пътя изникна дребен човек, крачещ тъй наперено, сякаш целият друм му принадлежи. Беше облечен в униформата на механик. Това беше противният Ниш.
Дали търсеше нея? Новините за бягството й вече би трябвало да са достигнали фабриката. Нощниците, с които бе дошла, все още се намираха под леглото на Джоейн, но вече беше късно да ги прибере.
Джо все така не идваше. Тиан затича към мината, като се стараеше да оставя колкото се може по-малко следи. Входът беше пуст. Само Лекс беше вътре и отбелязваше нещо върху някаква плочка. Приведена, девойката можа да прибяга край него, взе фенер, запали го и забърза към асансьора, където влезе в кошницата и се спусна до шесто ниво.
Тя слезе и освободи спирачката. Ако преследвачите откриеха, че тя е в мината, лесно щяха да разберат на кое ниво да я търсят. Но и за това не можеше да стори нищо.
Издигнала високо фенера си, Тиан тръгна по тунела, като се молеше да намери Джо. Съществуваше възможност той да е решил да намине през фабриката, преди да се прибере — и двамата да се разминат. Потънала в тези притеснения, тя не обръщаше внимание на опасните участъци. Само каква разлика с първото й идване тук.