Почти стигна. Промуши се през тясно място, направи завой. Ето и тройното разклонение. Измъчвана от абстиненцията си, тя ясно усещаше полето. Бе готова да отскубне някой кристал със зъби. Тя се затича напред, после спря. Средният проход бе изпълнен с отломки, наполовина затрупали крепежите. Таванът беше рухнал отчасти.
Тиан започна да си проправя път напред, изпълнена с ирационална надежда. Може би срутването не беше станало сега, а някъде по-рано. Тогава разлюляният й фенер освети ботуш, стърчащ изпод отломките. Сърцето я прободе.
— Джо? — прошепна тя. — Джоейн?
Тиан дотича до купчината. Миньорът лежеше по корем, притиснат от една от гредите. Целият беше покрит с камъни. Девойката рухна на колене до него и го погали по бузата. Тя беше топла. От носа му се стичаше кръв.
Старецът простена тихо и гръдно. Очите му се отвориха.
— Тиан?
— Да, аз съм! — Тя стисна ръката му. — Какво стана?
— Исках да ти дам за из път… най-добрия кристал.
Девойката веднага си помисли за сияещия кристал, който бе видяла при последното им идване, онзи, затрупан много навътре. Джоейн беше разкопавал жилата директно. Десетки кристали бяха струпани край стената. Тя едва се удържаше да не се хвърли към тях — отвращаваше се от слабостта си.
— Не е трябвало да го правиш, Джо. Който и да е от тези кристали е щял да свърши работа. Впрочем как изобщо си се надявал да го достигнеш?
Очите му посочиха дълъг прът с дървени щипци в единия край, задвижвани от корда.
— Джо! — Тиан го погали по челото. — Сега ще те измъкнем.
Тя започна да отмества камъните. От тавана се отрони прахоляк.
— Спри! — изхриптя миньорът. — Мястото е нестабилно, Тиан. Нищо чудно да рухне изцяло.
— Няма да те оставя тук.
— Тиан. — Дъхът му клокочеше. — Не си чувствам краката. Гръбнакът ми е счупен. Освен това карантиите ми са премазани. Умирам.
— Не! — изпищя тя. — Няма да те оставя.
— Така е било писано да се случи. Аз съм единак, прекарал целия си живот в тези мини. Нима мислиш, че искам да стана сакат, който дори не може да си избърше задника?
— Искам да живееш — промълви Тиан.
— Това е жестоко. Но има нещо, което би могла да направиш за мен.
— Каквото кажеш.
— Свали колана ми. Искам да го вземеш.
— Не ти искам проклетия колан.
— Слушай ме, Тиан.
Заради отломките не беше лесно да изпълни молбата му, но Тиан в крайна сметка успя. Коланът беше дебел и тежък.
— В него има пари — прошепна той. — Достатъчно злато и сребро, за да не ти липсва нищо по време на пътуванията ти.
— Няма да ти взема златото — упорито заяви Тиан.
— Там, където отивам, злато няма да ми трябва. Нямам роднини. Слагай проклетията!
Победена от настойчивостта му, тя прокара колана около кръста си, установи, че ще й трябва нова дупка, сетне започна да я пробива с върха на ножа му.
— Вземи и ножа. Хубав е.
Тиан закопча колана и окачи ножа. Това беше непоносимо. Тя започна да обикаля напред и назад по тунела. Погледът й попадна върху купчината кристали, за които миньорът бе платил такава цена. Тя си избра най-добрия и го повдигна. Кристалът по никакъв начин не облекчи абстиненцията й, разбира се. Първо трябваше да бъде събуден, което щеше да е много мъчителна задача без индикатора й. Девойката отново приклекна до Джоейн.
— Как се чувстваш, Джо?
— И по-добре съм бил. Не бих отказал да пийна нещо.
— Имам вода…
— Не ти ща проклетата вода. По-скоро бих умрял, отколкото да пия вода.
Тиан се усмихна тъжно и потърси раницата му. Откри я подпряна на отсрещната стена. Извади манерката, повдигна главата му и доближи манерката до устата. Джо отпи.
— Още! — Той се опита да се усмихне. — Не се тревожи, няма да ме убие.
— Как може да се шегуваш за това? — Тиан обърса насълзените си очи.
— А ти как може да не се шегуваш?
Тя отново наклони манерката, този път по-продължително.
— Това е вече друго нещо — въздъхна старецът. — Винаги съм искал да си отида именно така, Тиан. Би ли донесла чука, кирката и длетото ми? Искам да са наблизо.
Девойката ги остави на земята до него.
— Двамата с вас се познаваме отдавна — продължи Джоейн. — Нека направим заедно и последната крачка. — Лявата му ръка се протегна, за да погали дръжката на кирката. — Служихте ми добре. — Очите му се затвориха. Той промърмори куплет от песен, популярна от младините му. — Още ли си тук, Тиан?