— Да — прошепна тя, едва сдържаща риданията си. — Никъде няма да ходя.
— Би ли ми дала още една глътка?
Тя наклони манерката, макар че този път Джо преглътна с мъка.
— Джо? — Тиан стисна ръката му.
— Да?
— Има ли и друг изход от мината?
— Защо?
— Търсят ме. На тръгване видях механик Ниш да върви по пътя.
Той мълча толкова дълго, че Тиан го помисли за издъхнал. Ръката му се бе вцепенила, стиснала нейната. Девойката леко раздвижи пръсти и тогава той заговори.
— Навремето имаше изход от девето ниво. Много дълъг проход, отвеждащ на юг до мината Бху-Гил. Входът му бе затрупан, макар че това беше отдавна, възможно е междувременно да е отворен отново. Ние, миньорите, сме алчна пасмина. През свободното си време вършим потайни неща.
— Това ли е единственият път?
— Единственият, който… ми е познат. Не е хубаво към една мина да има прекалено много входове. Вреди на златната руда. — Той тихо се изкикоти. — Впрочем долните нива вероятно са наводнени. Длъжко плуване, момичето ми.
Тя си припомни, че Джо и преди беше споменавал за това.
— Значи няма изход?
— Кой знае? Сред миньорите има и крадци, а крадците не са сред бъбривите.
Това не й беше от голяма полза.
— Още бренди, Джо?
— Мъничко. Да си наквася езика.
Тиан отново капна в устата му. Течността се разля навън. Пръстите му погладиха дръжката на кирката, после застинаха.
— Джо! — проплака тя. Нямаше отговор. — Джо…
— Още нещо за теб — рече той с шепот, тих като въздишка. — Да ти помага по пътя.
— Вече ми даде колана си.
— Друго…
Миньорът се опита да се усмихне, но дъхът му изчезна. След едно последно потръпване тялото му застина.
Беше мъртъв. По бузите на Тиан потекоха сълзи. Бедният Джо, той се бе отнасял така добре с нея. Тиан го целуна по челото, склопи очите му и намести кирката в ръката му. Тогава нещо се отрони от другата му ръка, нещо, чието сияние се разливаше маслено.
Това беше кристалът, който бе зърнала онзи път. Кварцова бипирамида, със съвсем нежен розов цвят. В двата върха се бяха скупчили иглени кристали, по-тънки от човешки косъм. От тях се простираха други иглици, разсичащи дължината на призмите. Те почти се докосваха, но в средата на кристала имаше кухина, отчасти пълна с течност.
Когато докосна кристала, в съзнанието й избухнаха разноцветни дъги, разпрострели се във всички посоки — те се извиваха, преплитаха и сливаха в безкрайност. Струваше й се, че тя се намира в самото поле, само че никога не бе го виждала по такъв начин. Изникнаха кръгове, сфери и криви, неспирно променящи големина и форма. Изчезваха, за да се появят отново. Сякаш съзираше откъслеци от структури, чиито измерения не можеха да бъдат изцяло пресъздадени в този свят.
Кристалът вече беше буден — трябваше, защото от абстиненцията й не остана и следа. Усещането бе екстатично, ала и притесняващо. Тиан буквално се замая от опита си да подири обяснение.
Беше виждала рутилов кварц много пъти, в тази мина се срещаше често. Някои от най-добрите хедрони биваха изработвани именно от такъв кристал. Ала никога досега не бе попадала на толкова съвършена и симетрична форма. Полазиха я тръпки при мисълта за потенциалните възможности, които мощта на подобен кристал предоставяше.
Тиан уви хедрона в парче кожа и внимателно го прибра в раницата си, след което целуна Джоейн по челото. След като се нахрани за последно със стария си приятел, споделяйки хляба и сиренето от раницата му, девойката почете паметта му с остатъка от манерката, взе фенера си, като остави неговия да догори, и пое обратно, без да се обръща назад.
Част втора
Механик
Четиринадесет
В деня, в който договорът на Тиан бе продаден на размножителната палата, Ниш писа на баща си дълго писмо. Съобщи на Джал-Ниш всичко, като премълча единствено отношенията си с Иризис. Перквизиторът щеше да очаква подробен доклад и Ниш искаше баща му да узнае за събитията от писмото, а не от някой друг. Самият перквизитор също бе наблюдаван, разбира се, макар и не толкова стриктно, колкото един осведомител, тепърва правещ първите си крачки в шпионското изкуство.