— Не. Поведе всички ни за носа, после изчезна.
— Фабриката ще откупи договора й — заяви Ги-Хад — веднага щом тя бъде намерена.
— Я почакай… — поде дебелата.
— Ще има добавка. И трябва да те предупредя…
— Да? — рече тя, вече по-внимателно.
— Това е по нареждане на перквизитор Джал-Ниш Хлар.
— Разбира се, че ще сторим всичко по силите си, за да съдействаме — бързо каза матроната.
— Тя имаше ли посетители?
— Само един дърт миньор. Изобщо не трябваше да го пускам.
Майката на Тиан също бе разпитана, ала от нея получиха единствено оплаквания — отчасти за неволите, които причинила дъщеря й, но главно заради неявяването на някакъв клиент. После отидоха да посетят следователя, но Фин-Мах бе заминала. Привечер, когато наближаваха обгорената порта на града, не бяха научили нищо.
— Не може да е отишла далеч — рече Ниш. — Без пари, дрехи и приятели.
— Може би е някъде по крайбрежието — отвърна Ги-Хад. — Там има роднини.
Край портата научиха първите полезни сведения, защото сред пазачите се намираше и онзи, стоял на пост в нощта на бягството на Тиан.
— За малко да изгори цялата караулна. — Той посочи към обгорените дъски. — И бе поставила резето така, че да падне след като тя дръпне вратата. Ако не бях видял с очите си как то пада, нямаше и да разбера, че някой е излязъл.
Ниш възнамеряваше да отправи хаплив коментар относно интелигентността на стражите (цял ден бе в отвратително настроение, гърбът го болеше ужасно), но улови предупредителния поглед на Ги-Хад и замълча. В крайна сметка кашата, в която се беше забъркал механикът, не му позволяваше да коментира останалите.
— Имаш ли някаква представа накъде може да е поела?
— Право по пътя — посочи пазачът.
— Би могла да се е отбила встрани.
— Проследих я веднага щом се развидели — каза войникът. — Тя беше поела към фабриката. Чудно, че не сте се натъкнали на нея.
— Може би ни е чула. — Ги-Хад му даде монета за информацията.
Около час по-късно се натъкнаха на войник и двама транспортни, крачещи с изтощен вид, със сведени глави.
— Хей! — викна Ги-Хад.
Тримата повдигнаха глави. Войникът понечи да избяга, но останалите го спряха. Ги-Хад дотича до тях, разпръскващ снежни вълни. Ниш също се впусна в бяг, което никак не се харесваше на клетия му гръб.
— Това е отговорник Ги-Хад! — провикна се една от транспортните. — Слава на боговете. Сър, сър, нападнаха ни лиринкси.
Тя се олюля и едва не падна. Ги-Хад я улови.
— Товаровчик Ел-Лин, нали?
— Точно така, сър! Поласкана съм, че сте ме запомнили. — Тя докосна първо едното си рамо, а после и другото, в знак на уважение. Беше едра, широкоплещест жена с як врат. Косата й беше къса, а лицето, макар и загрубяло, не беше грозно. Очите й, и без това тесни, сега тя бе присвила.
— Разкажи ни за нападението, Ел-Лин. Предполагам несъмнено познаваш механик Крил-Ниш.
— Видях го на наказанието. — Тя извърна поглед, но Ниш въпреки това се изчерви. — Десет души бяхме тръгнали с нов кланкер. Потеглихме със закъснение заради пукната предна опора. При завоя на скалистата част от пътя отгоре ни се стовари канара и премаза машината. Чудовищата изскочиха от скалите. Три бяха. Всички останали са мъртви. Ние се намирахме отпред и успяхме да избягаме. — Тя потръпна при спомена. — Лиринксите започнаха да ядат Уол… и бедния Иди…
Жената зарови лице в шепите си:
— Да ядат хора… Ужасно беше!
— Ами кланкерът? — попита Ги-Хад. — Ще може ли…
— Беше разрушен, сър.
— Изцяло?
— Задната част бе смазана с все хората. Чудовищата се нахвърлиха върху останалите войници. Те се сражаваха храбро, но напразно. Ние захвърлихме товара и побягнахме.
— Страхливци! — изсумтя самозабравилият се Ниш.
— Млъкни, момче! — ревна Ги-Хад. — Или ти ще идеш да им правиш компания. Постъпили сте добре, Ел-Лин. Товарът може да бъде заменен, но хората са незаменими. От коя посока изникнаха лиринксите?
— От склона на планината — промърмори мъжът, който се бе опитал да побегне.
— А видяхте ли накъде поеха?
— Те все още се мъчеха да отворят кланкера, когато ги оставихме.
— И не сте срещали други хора? Например занаятчия Тиан?