Все пак той навлезе и спря пред кухината, заемана от Лекс, пълничкия дневен пазач, свил се в палтото си.
— Добър ден — колебливо поде механикът. — Аз съм Крил-Ниш Хлар…
— Зная! — изръмжа Лекс. — Ако зависеше от мен, щеше да получиш сто камшика, а не двадесет! Какво искаш?
Очевидно много хора харесваха Тиан.
— Търся занаятчия Тиан.
Лекс размаха жилест юмрук.
— Тя е в… града, благодарение на теб.
— Избягала е от размножителната палата.
Чувайки това, Лекс се ухили до уши.
— Радвам се да го чуя.
— Дошла е тук. Някъде наскоро.
— Не съм я виждал — рече пазачът. — А и да бях, нямаше да ти кажа, мърльо дребен! Сега ми се махай от главата, че си тръгвам.
Ниш се постара да не избухне, макар да му бяха нужни сериозни усилия.
— Тук съм по възложение на следователя — меко каза той. Никой не би посмял да излъже за подобно нещо. — И ако не съдействаш…
Не беше нужно да довършва заплахата.
— Това вече е друго — бързо каза Лекс. — С радост ще помогна на Фин-Мах. Но наистина не съм виждал Тиан.
— Ами Джоейн?
Пазачът погледна към голямата плоча зад гърба си, на която бяха нанесени имената на миньорите, работните им часове, мястото, на което копаеха, и изработеното.
— Дошъл е призори.
— И работи на пето ниво — прочете Ниш.
— Навърта се там от месеци. Харесва му.
Крил-Ниш се замисли.
— Възможно ли е Тиан да е издебнала момент, когато си потънал в работа, и да се е промъкнала незабелязано?
— Би могло, макар че се съмнявам.
— И в такъв случай къде би отишла?
— При асансьора. Това е единственият начин да бъдат достигнати долните нива.
Ниш го последва към зъбчатия механизъм. Всяка следваща стъпка в мрака бе нова доза кошмар. Налагаше му се да впрегне цялото си самообладание, за да продължи. Струваше му се, че таванът над него е жив и потрепва отмъстително, готов да се стовари отгоре му.
Загледан в асансьора, Ниш замислено каза:
— Тези машини трябва да са шумни. Не би ли трябвало да се чува чак при теб?
— Асансьорът непрекъснато е в движение. Тук има деветдесет миньори. Обикновено се прекачват между различните нива. Или бива издигана руда.
— Само че кошниците с руда са много по-тежки. И при тях се чува как добитото бива изсипано.
— Да — каза Лекс. — Сега като каза, преди около час чух асансьора. Слезе много надолу. Но още никой не се е изкачвал.
— Трябва да е била Тиан! — възкликна Ниш.
— Възможно — рече пазачът. — А може и да е бил друг.
— Трябва да ме спуснеш. Веднага.
— Нямам право. Ти нямаш миньорски пропуск.
— Заповядвам ти от името на следователя.
Лекс беше неумолим.
— Дори и по нейна заповед не мога.
— Тогава ми намери човек, който може! — озъби се механикът.
— Двеста, двеста камшика трябваше да бъдат — невъзмутимо изтърси Лекс. — Досаден хлапак!
Но с бавни крачки се приближи до асансьора и два пъти дръпна някакво висящо въже, изчака малко и го дръпна още два пъти. Някъде долу звънна камбана. Скоро камбаната на това ниво отговори и въжето се раздвижи. Появи се кошница. В нея се бе качил посивял дребен мъж, летаргично въртящ ръчката.
— Какво има? — рече онзи, като предъвкваше думите.
— Флин, механик Ниш-Наш иска да отиде на пето ниво. Той търси Тиан и Джоейн.
Ниш стисна зъби. Мразеше този прякор повече от всичко на света.
— Така ли? — Флин майсторски се изхрачи, изплюл се досами ботуша на механика. — Не съм ги виждал. Ако щеш, търси и на девето ниво.
— Какво има на девето ниво? — нервно попита Ниш.
— Предимно вода — отвърна Лекс. — Изпраща го следователят, Флин.
Враждебното лице на миньора поомекна.
— Ами квотата ми? — носово изскимтя той.
— Сигурен съм, че Ги-Хад ще вземе предвид съдействието ти — каза Ниш. Не знаеше доколко това е истина, а и не го беше грижа.
— Е, ще слизаме ли?
— Ще слизаме ли? — измитира го Флин. — Скачай.
Ниш попребледня. Кошницата съвсем не беше се изравнила със скалния под, а и изглеждаше тъй дребничка в сравнение с обгърналата я бездна. Ако не уцелеше… Не, не можеше да го направи дори и за да запази достойнството си.