— Четеш ми мислите. Тъкмо това се надявам да постигна с моя адепт — перцептора.
— Защо ми казваш това?
— Нейният талант не е достатъчен, защото е придружен от невъзможна за коригиране слабост.
— Не разбирам за какво говорите.
— Защото още не съм ти обяснил. Ела.
Той я поведе сред фабриката, пълна с бездействащи работници. Толкова скоро след атаката никой не можеше да се съсредоточи. Двамата минаха покрай кабинета на Ги-Хад, чиято врата бе строшена, завиха иззад ъгъла и поеха по дълъг коридор, в края на който имаше затворена врата. Джал-Ниш спря, откачи фенер, затвори го почти изцяло и отвори вратата. Когато и Иризис влезе, перквизиторът плътно притисна вратата.
В един от ъглите на помещението се беше свила девойка. Тя закри лицето си с длани и изхлипа.
— Юлия — меко каза Джал-Ниш, — това е занаятчия Иризис. Поздрави я.
Девойката трепна и бавно започна да сваля ръце. В първия момент Иризис си помисли, че насреща й стои дете, но когато Юлия се изправи, оказа се, че тя е млада жена, с очертаващи се форми, дребна. Ръцете и краката й действително приличаха на детски. Беше гола, разхвърляла дрехите си по пода. Кожата й бе бледа до безцветност. Прозрачна коса, като източена от водни нишки. Същото важеше и за веждите и миглите й. Заради липсата на цвят по кожата й, кръвоносните й съдове се виждаха ясно дори и на тази светлина. Розовата й плът също прозираше.
Юлия се извърна от светлината, макар последната да беше съвсем слаба. Иризис реши, че момичето се крие заради някаква деформация, но когато Джал-Ниш насочи светлината на фенера встрани, девойката отново погледна към посетителите си и занаятчията можа да види, че Юлия изглежда напълно здрава. Единствено очите й бяха странни, необичайно едри, без цвят и без видими ириси. Дали тя не беше малоумна?
— Боли — изрече Юлия с глас, безцветен като косата й. Светлината наистина изглеждаше да я е наранила, защото по долните й мигли блестяха сълзи.
— Кажи здравей, Юлия — подкани я перквизиторът.
— Здравей, Иризис. — Гласът на Юлия сега копираше специфичния говор на Джал-Ниш. Погледът й преминаваше право през Иризис, сякаш занаятчията не беше там. Или сякаш самата Юлия не виждаше нищо.
— Какво виждаш, Юлия? — Перквизиторът заговори по-остро от възнамеряваното.
Девойката се сепна като ударена и отново се сви на топка в ъгъла.
— Извинявай — прошепна той с успокояващ глас. — Не се страхувай, Юлия. Никой никога вече няма да те нарани. Кажи на Иризис какво виждаш.
Безсмислено беше. Девойката беше покрила главата си и отказваше да помръдне. Джал-Ниш сви рамене, кимна към вратата и взе фенера.
— Какво й има? — попита Иризис.
Перквизиторът затвори вратата и поведе спътницата си към края на коридора.
— Тя е странно малко създание. Всичките й възприятия са толкова чувствителни, че съществуването за нея е мъчение. На светло тя е практически сляпа, макар че на тъмно няма проблеми. Звукът за нея е разнасяща се болка — някой крясък или вик, неща, за нас напълно обичайни, за нея са истинско мъчение. С осезанието също има проблем — не може да търпи дрехи, дори коприната я дразни. Страхува се от всички и всичко.
— Интересно защо никой не е прекратил мъките й досега — каза Иризис. — Аз бих го сторила, ако тя бе поверена на мен. Не ми изглежда с всичкия си.
— Наистина си много студена! — каза Джал-Ниш. — Тя не е идиотка, просто е пренапрегната.
Иризис потисна нетърпението си и зачака той сам да повдигне темата.
— Юлия е способна да съзира неща в ума си — рече накрая той.
— Аз също.
— Ти не виждаш нещата, които съзира тя. Да опитаме отново. И говори много тихо.
Ти беше този, който я разстрои, помисли си Иризис, но не каза нищо.
Двамата влязоха отново.
— Юлия, това е занаятчия Иризис. Поздрави я.
Девойката се беше отпуснала. Тя се обърна към жената и каза:
— Здравей, Иризис. — Отново говореше подобно на перквизитора. — Помня те.
— Здравей, Юлия — промълви Иризис. — Кажи ми какво виждаш.
Тя се изправи, загледана във въздуха над главата на занаятчията.
— Виждам форми, недалеч. Всички са тъмни, но имат кристали. Много слаби кристали! — рязко каза Юлия, придобила отсечеността на Иризис. Тази мимикрия учуди занаятчията. Дали това представляваше опит от страна на девойката да отрази думите от себе си?