Тръпките пълзяха по черепа й.
— Естествено, че от Сантенар. Къде другаде бих могла да бъда?
Той рязко изчезна от балкона и Тиан го чу да казва:
Слава на боговете, чичо, получихме отговор! От Сантенар!
За голямо огорчение на Тиан сънят изчезна и не се появи повече. Тя се събуди малко след това. Явно се беше мятала толкова силно, че си беше ударила главата в каменната стена. Будна, тя прекара часове в опити да конфигурира сферата, но резултат нямаше. Младежът не се появи отново.
Накрая тя отново заспа, а когато се събуди, споменът от предишния сън все още не беше изчезнал. Със сигурност не беше кристален сън, защото тя си спомняше всяка подробност от него. Образите се бяха запечатали в съзнанието й.
Младият мъж действително съществуваше, не беше някаква халюцинация. А това означаваше… Бузите й се изчервиха при спомена за онези чувствени сънища. Ами ако той също споделяше виденията й? Какво щеше да си помисли за нея? По някаква причина начинът, по който младежът щеше да я възприеме, силно вълнуваше Тиан.
Осемнадесет
Нямаше смисъл от последващи дискусии, затова Иризис не ги и поде. Но в интерес на истината тя нямаше представа относно исканото от перквизитора и как би могла да го изпълни. Как се очакваше от нея да работи с Юлия, която потръпваше при най-малката светлинка, допир или звук? И как можеше вижданото от свръхсетивната девойка да бъде предадено?
Иризис отиде в работилницата на Тиан и отпусна глава в ръцете си. Някой я беше излъгал. Сега ставаше ясно, че на Тиан и през ум не й е минавало да саботира фабриката. Иризис бе позволила на чувствата и амбициите си да я подведат. И сега трябваше да плати за проблемите и страданията, които бе причинила. Съществуването, което бе построила с такова внимание, сега стремглаво рухваше около нея. И не можеше да бъде издигнато отново.
— Има ли напредък, занаятчия?
Строгият глас на Джал-Ниш я изтръгна от унеса на отчаянието. Тя повдигна глава и го видя застанал на — или по-скоро изпълнил — прага.
— Това е нетипичен проблем — сковано отвърна тя. — Налага ми се да обмисля подробно, преди да пристъпя към проектирането.
Дори и в нейните собствени уши думите звучаха неубедително.
— Спешно е! — студено напомни той.
— Съществуват много неизвестни, които трябва да определя. Как да общувам с Юлия, как точно функционира талантът й, как да го впрегна. Подобно устройство не е било изработвано преди. Създаването му не е нещо, което може да бъде отметнато за няколко часа. Дори съществува възможността исканото от вас да е практически неизпълнимо.
— Моли се да не се окаже така.
Сега Иризис отпусна глава върху плота на масата толкова силно, че си нарани челото. По-лошо от каквото и да е — смърт, дори размножителната палата — би било разобличаването й пред нейното семейство.
Иризис мразеше роднините си заради това, което й бяха причинили, ала същевременно трепереше да получи одобрението им и да постигне поставените от тях цели. Подобни новини биха опустошили майка й. И това не би било най-лошото. Тя, Иризис, щеше да бъде вписана в семейната История като измамница. Чернотата върху името й щеше да бъде увековечена. И като се вземе предвид почитта, която на Сантенар отдаваха на Историите, падението й сигурно щеше да бъде помнено до края на вечността. Тези хроники бяха същината на тукашната цивилизация; център, около който се съсредоточаваше всичко — и дребно, и велико.
Дори невежите селяци знаеха Историите си наизуст, с обхват десет поколения, че и повече. Останалите семейства ги записваха. Нейният род, родът Стирм, пазеше спомени за двадесет и шест генерации. Осемстотин седемдесет и една години. Детството на Иризис бе минало в заучаването на семейните хроники. И това не беше нищо. Най-високопоставените фамилии притежаваха записи, простиращи се три хилядолетия назад. Разполагаха и с личен хроникьор, по всяко време готов да предостави справочна информация.
Историята на семейството й беше за нея едновременно и океан, в който Иризис се давеше, и опънато въже, в което тя се беше вкопчила като опора.
Тя излезе, заключи вратата и отиде в стаята на Крил-Ниш. Механикът все още спеше дълбоко. Иризис приседна на крайчеца на леглото му и за дълго остана загледана в спящия. Дори Ниш, който преди няколко седмици бе умолявал за ласката й, сега я беше изоставил. Иризис не можеше да го вини, ала усещането се бе оказало неочаквано болезнено. Трябваше да се махне преди да е била отхвърлена отново, само че нямаше къде да иде.