Един ден Юлия се бе опитвала да разгадае трудна и необичайна проява, която накрая се беше оказала форма, чужда на света — лиринкс. И преди девойката бе усещала неща, които я бяха ужасявали, но не и нещо подобно. Съзряното й внушаваше отврата с различността си.
Тя бе започнала да пищи. С писъците си бе напомнила на Фламас за забравеното от години. Гадателят даже не си спомняше името й. Бе открил, че не може да стори нищо за нея, затова се бе обърнал към Джал-Ниш. По онова време Юлия бе навършила шестнадесет, възрастта за третия тест.
Джал-Ниш успя да научи тревожещото я и осъзна, че евентуалното впрягане на това й умение би представлявало огромно откритие. Това му донесе поста на перквизитор. Но ето че две години по-късно, когато той още не бе напреднал, бяха пристигнали лошите новини относно Тиан. Тъй като не му се искаше да оставя Юлия сама (заради риска от негови колеги, почитатели на по-грубите методи) и тъй като изпитваше смътна надежда, че тя все пак би могла да бъде от полза, Джал-Ниш я бе взел със себе си, опакована.
Пътуването бе представлявало същински кошмар за нея. Целодневно висене в копринена торба, окачена на тавана на фургон. Още от самото начало възприятията й се бяха претоварили. Целият път бе преминал под знака на неспирните й писъци. Перквизиторът трябваше да постави пазач при нея, да не би някой да издебне подходящ момент и да хвърли крещящия товар от някоя скала.
Някакви крясъци, долетели отвъд вратата, изтръгнаха Юлия от света на спомените. Тя продължи да се поклаща леко, свита в ъгъла. За щастие изострената й чувствителност не се простираше до ръцете и краката, иначе животът щеше да стане напълно невъзможен.
Отвън стоеше Иризис, говореща тихо. Юлия усети и присъствието на удивителния млад мъж. Искаше той да влезе, защото мъжът не се появяваше в решетката й. Иризис изникваше, макар и под формата на неразгадаема топка.
Вратата се отвори и в помещението нахлу вълна светлина. Юлия трескаво покри очи с дланите си и се сви в напразен опит да задържи света извън себе си.
Иризис влезе, следвана от мъжа. Специфичният му аромат я правеше неспокойна. Двамата оставиха вратата отворена, заради което Юлия се чувстваше безпомощна, буквално заливана с информация. Стъпките им прогърмяха към нея.
Иризис се приведе към момичето. Дъхът на русата жена свистеше, сърцето й биеше като барабан. Може би Иризис се канеше да я измъчва?
Иризис грабна Юлия около кръста и я повдигна с лекота. Девойката започна да рита и да пищи, но не можеше да отлепи ръце от очите си. Чуждият допир бе непоносим.
Иризис заговори на мъжа. Думите й болезнено пробиваха съзнанието на Юлия. Преди тя бе говорила тихо. Защо искаше да я измъчва? Мъжът отговори, не толкова силно, но девойката не можа да разбере и него. Оказваше се, че и той не е добър.
Русата жена насила обърна главата на Юлия и изрече нещо с настойчив шепот. Звучеше като „Сега!“
Юлия изпита някаква горещина да се разлива в ухото й. Ужасни пропуквания и шумолене избухнаха в главата й. Налятото в ухото й бавно започна да изстива, изчезвайки. Чувстваше се замаяна. Къде се намираше нагоре? А надолу? Опита се да пъхне нокът в ухото си, но Иризис задържа ръцете й. Усещанията продължаваха да измъчват съзнанието й. Чувството беше отвратително, защото я лиши от решетката — единственото място, където Юлия бе способна да бяга.
Внезапно главата й бе обърната отново, а мъжът наля от горещата течност и в другото й ухо. Последваха още пропуквания, докато субстанцията се втвърди, след което Юлия за пръв път в живота си изпита блажена, абсолютна тишина. Толкова бе изненадана, че престана да пищи и се отпусна, все така притиснала ръце към очите си.
Мъжът затвори вратата и леко отвори фенер, насочен към отсрещната стена. Иризис остави Юлия да стъпи на земята, но не я пусна. Юлия не помръдна. Вече не изпитваше отчаяната нужда да се свие и да се олюлява. Учудена, тя наблюдаваше двамата между цепнатините на пръстите си.
— Сега какво? — каза мъжът.
Юлия разчете движението на устните му и се обърна към него. Иризис трябва да бе отговорила, макар че думите й останаха нечути.