Юлиана Златкова
Гергьовден
На дъното на омазнената найлонова торбичка бяха останали трохи, гарнирани с прашинки кашкавал и още някакви остатъци. Програмният директор старателно ги изсипа в шепа, а оттам — в квадратната си уста и ме погледна като гладно псе — кокал. На долната му устна остана залепнало парченце домат. Приличаше на диплодок, току-що опасъл гигантско праисторическо растение с червени цветове. Изведнъж си спомних, че е петък следобед, че утре е Гергьовден, че майското слънце грее възмутено зад стените на усойната сграда и ми се чуди какво правя още тук. Отщя ми се да работя, макар интервюто с чуждестранен посланик, което програмният диплодок трябваше да озвучи на български, да се излъчваше в понеделник. Ако сега прочетеше текста, следващата седмица щеше да получи към заплатата си колкото за кило кашкавал. Ако обаче дублажът останеше за понеделник, можех да размисля и да си прочета текста сама. От добро сърце исках да си има за кашкавал, обаче той изобщо не се сещаше да си махне домата от физиономията.
— Хайде да го отложим — отмъстих си, — в понеделник сутринта това ще ни е първата работа.
Той толкова се разочарова, че изтри с език домата и го глътна, без да го сдъвче.
— Рисковано е — каза, — техника е все пак, всичко става.
Остроносата тъпоглавка, която размножаваше на ксерокс програмата на телевизията за вестниците, май се водеше редактор, се съгласи с него. За да не ми даде възможност да не се съглася с нея, тази трътлеста грозотия преметна през лакътя си избеляла хавлиена кърпа и тръгна да си мие ръцете. Направо се задушавах в стаята им. То не беше стая, а консервна кутия, пълна с досада. За да не ме погълне тази гадост, реших да си тръгна, но се сблъсках с остроноската. Лелката се вцепени, измервайки със злобен поглед късата ми пола, а пластмасовата сапунерка изпука под обувката ми. Подадох й я и си излязох, като не пропуснах да си отъркам задника в опакованите й в нови дънки безформени бутове. Сигурна бях, че довечера ще си изпере дънките, защото за нея аз, като всяка млада жена, представлявах потенциална опасност от СПИН, гонорея, сифилис и всякакви подобни благинки. Вече в коридора се сетих, че трябваше да й подхвърля, че в нашия блок върлува бубонна чума от специално култивиран вирус, избирателно поразяващ изпълнителни директори на съмнително фалирали банки като мъжа й, заради когото я държаха на работа. Хвана ме яд на мене си, поколебах се дали да не се върна, та да уплаша и диплодока, но от дъното на коридора насреща ми се зададе мощната фигура на собственика на телевизията. Беше облечен с черен панталон, бяла риза и доматено червено сако, което много отиваше на мургавата му кожа. Сложил си беше вратовръзка на бели и червени черти. Гледаше ме като да бях част от инвентара. Като едното нищо щеше да мине през мен. Медийният бос се наведе неочаквано гъвкаво за телосложението си и вдигна нещо от пода. За миг се оказах на равнището на погледа му. Тъмните му очи бълваха кълбовидни мълнии. Вдигнатото нещо в ръката му се оказа фас. Една от кълбовидните мълнии ме обиколи, колебаейки се дали да не ме изпепели и влезе в мен. Краката ми се подкосиха, а ръцете ми от само себе си се повдигнаха с твърдото намерение да му разкопчаят бялата риза, защо не и панталона и да… Светкавиците в очите му се самоунищожиха — нещо невероятно при положение, че беше намерил фас в средата на коридора.
— Ти май стачкуваш, а?
Той откровено и нагло ме оглеждаше.
— С тая къса пола пречиш на производствения процес.
Кълбовидната мълния, заседнала в мен, се размножи чрез просто деление. Изпратих по посока на Дъ Биг Бос няколко светещи вълма, но той спокойно си продължи надолу по стълбите.
— Аз те харесвам повече без пола — каза, без да се обръща — Много дрехи има по тебе.
Не се обидих. Майският следобед, настойчиво зовящ ме навън, събуди едно позадрямало напоследък дяволче в мен.
„Защо не му каза, че го обичаш? “ — закачливо се ухили то в главата ми.
„Аз обичам себе си! — отсякох, пресичайки двора с решителна крачка — имам сии спирачки. А ти си едно измислено дяволче от приказките на Андерсен. Ти не съществуваш.“
„Айде бе! — бръкна ми то в душата — какъв Андерсен! Тоя е умрял преди двеста години. Не се изживявай като Малката кибритопродавачка. Температурата е 22 по целзий, а ти искаш оня големия с джипката. Живей сега, не отлагай! Животът е кратък. На 25 стана ли? “
„И седем.“
„Утре ще ти падне някоя тухла на главата и… до тука.“
„Пепел ти на устата! “
„Послушай сърцето си.“
Тръгнах по навик към спирката на трамвая, но всъщност не знаех къде отивам, не исках да се прибирам. Вече не ме интересуваше какво ще облека за дискотеката довечера. Изведнъж ми станаха скучни и приятелите, с които бяхме заедно от училище, и гаджето. Не ми се връщаше и при диплодока и противния остронос трол, макар истината да е, че друг живот освен телевизията нямам.