И тогава заваля дъжд. Затичах през глава към спирката и не повярвах на очите си. Черният „Вранглер“ на Дъ Биг Бос стоеше до предпазната оградка. Едва ли чакаше трамвая. Дъждът се усили. Копринената блузка залепна за тялото ми. Настръхнах. Светна зелено, но джипът не тръгна. В моята посока се зададе трамвай. Можех да го хвана, но за да се кача трябваше да мина покрай „Вранглера“.
„Мани го тоя разум! “, обади се дяволчето.
Светна червено и като по поръчка на светофара спря свободно такси. Скочих вътре. Видях в огледалото как „Вранглера“ разочаровано потегли в обратна посока. Отзад прозвучаха сърдити клаксони.
— Накъде да карам? — попита шофьорът.
— След онзи джип!
Таксито стремително се понесе напред.
— Защо натам? — извиках — Обърнете обратно!
Шофьорът стрестнато обърна напреки на движението, а аз едва тогава забелязах полицейския джип, отпрашващ в посоката, от която току-що се отказахме.
„Вранглерът“ се изнесе в най-дясното платно, спря на следващия светофар и даде мигач.
— След него — посочих го с пръст и за всеки случай уточних. — След „Вранглера“.
Таксиджията ми хвърли изумен поглед, но благоразумно не каза нищо. Моят човек зави елегантно и изпревари раздрънкана стара камионетка. Дъждът се усили. Барабанеше по предното стъкло, по предницата на таксито и като че ли я посипваше с кюлчета злато. Слънцето прокара пътечка през облаците и капките заблестяха като диаманти. Пръскаха ме през полуотвореното прозорче и заедво с тях нахлуваше аромат на пролет, на свежест и на колендро. Справяйки се блестящо с петъчното предгергьовско задръстване, „Вранглерът“ излезе отпред на колоната. Отпуснах се назад на седалката и се слях с дъжда, със скоростта, с прииждащата пролет. Промъкнахме се между няколко пъплещи, натоварени с разсад и буркани брички. Чистачките изнемогваха в отчаяни опити да преодолеят устрема на дъжда. След околовръстното шосе опашката се поразреди. „Вранглерът“ зави по стръмна уличка и продължи нагоре. Помежду ни вече нямаше други коли. Шмугна се в тясна изровена алейка, ние — след него. Знаех, че Дъ Биг Бос живее някъде тук, но защо се правеше, че не забелязва таксито след себе си? Водеше ли ме у тях или просто не ми обръщаше внимание? Почувствах се като последна глупачка. Лъкатушещата уличка ни отвеждаше все по-нагоре в планината. Таксиметърът безпощадно ми заформяше хубава сметчица. Преследването на работодателя ми със сексуална цел вече ми излизаше соленичко.
Тиквено жълта „Жигула“ изскочи внезапно на пълна газ от нещо като квадратно площадче между къщите, задънено с паянтова ламаринена кръчма. Таксиджията рязко наби спирачки тъкмо в момента на катастрофата, та поне ние не се нахакахме в задницата на „Вранглера“. Смачканите автомобили замряха не на място сред цъфналите дървета. Безпокоен кучешки лай раздра оглушителната тишина, настъпила след мощния трясък. А небето изцеждаше последните капки топъл дъжд… Всички тези неща бяха толкова несъвместими… Като че ли две паралелни реалности проникваха една в друга и се превръщаха в хомогенна сплав, прелестна и зловеща.
Лявата врата на онова, което беше останало от „Жигулата“, зейна полуотворена.
— Пет и четиридесет — в тона на таксиджията нямаше и помен от предишната му готовност да ме обслужи.
С треперещи пръсти се разрових в чантата си. Купувах си сандвич на обяд, кой знае къде си бях забутала портмонето, може и в бюрото да си го бях забравила.
— Страшно се извинявам, забравила съм си…
— Знаем ги тия — агресивно ме прекъсна шофьорът. — вече са 54 лева.
Дъ Биг Бос изскочи от джипа и се хвърли към помляната „Жигула“. Слава Богу, жив беше. Камък ми падна от сърцето и осъзнах, че този мъж означава много за мен. Разбрах също, че работя до пълно физическо изтощение и интелектуално изразходване за жълти стотинки в изнемогващата частна телевизия не заради професионалната си реализация, не за чест и слава, а само и единствено заради него, организацията на материята и духа Дъ Биг Бос, т.е. Георги Александров — скандално известен бизнесмен, собственик на фалирала банка, следствен за умишленото й източване, кредитен милионер, чието име постоянно се спрягаше в пресата за пране на мръсни пари, износ на капитали, незаконна търговия с оръжие… Мъжът с главна буква, единствен, неповторим и уникален за мен, когото аз, макар и до този момент да не го признавах дори пред себе си, обичах с цялото си сърце и душа.