Той с все сила дръпна дясната врата на „Жигулата“ и я издъни. От ляво клатушкайки се излезе върлинест мъж със синкаво шушляково яке. Направи няколко несигурни крачки, залитна и се закова неестествено изправен до смачкания джип. Раненото тяло се появи откъм разбитата врата изневиделица. Изобщо не очаквах да видя такова нещо в ръцете на моя човек.
— Станаха 60 — нагло заяви таксиджията. — кажи му го на оня отвънка.
Хванах здраво чантата си с две ръце, стоварих му я върху главата и слязох.
Окървавеният мъж в ръцете на Боса простена. Той внимателно го положи на задната седалка на таксито:
— Закарайте го в „Пирогов“.
— Нищо не съм видял — озъби се драйвърът. — Карай си го ти! А тя не си е платила.
— Слушай! — изрева Георги — Става дума за човешки живот.
— Човешки живот ли? Тая отрепка… Сигурно е и надрусан, не е само пиян. Знам какво се продава в тая кръчма. И за лабораторията отзад знам! Искам си парите!
В ръката на Боса неизвестно откъде се появи пистолет. Драйвърът стреснато се вгледа в цевта, после включи на скорост и се понесе по нанадолнището към главния път. Георги прибра оръжието под сакото и се насочи към върлинестия, който се беше преместил на предния капак на „Жигулата“. Тръгнах след него. Върлинестият изломоти нещо неясно, нещо прокапа от панталона му и на чатала му се появи мокро петно. Лъхна ме остра миризма на урина, примесена с алкохол.
— Господи! — възкликнах — Той е мъртво пиян! Как е карал изобщо?
Дъ Биг ме погледна изненадано и като че ли едва сега забеляза, че съм там. Обърна ми гръб, но внезапно залитна. Хвърлих се към него и го хванах под ръка. Той за миг се облегна на рамото ми. Колкото и да беше крехко, моето рамо му носеше подкрепа и бях щастлива от това. Мощният му торс се повдигаше и спадаше учестено. По лицето му имаше кървящи драскотини. Матовата му кожа побледняваше. Притиснах се към него и двамата станахме едно цяло, изправено срещу целия свят. Потърсих устните му, но той рязко ме отблъсна.
— Защо?
Въпросът се изтръгна от сърцето ми спонтанно. Той стреснато се втренчи в мен. В очите му нямаше и следа от кълбовидни мълнии. Пред мен стоеше не надменният ми работодател, бивш републикански шампион по борба в тежка категория, а дете, хванато в беля. Никога не бях виждала по-уплашен човек.
— Не ме гледай! — проплака той.
Лицето му се изкриви от болка. Дясната му ръка се подуваше пред очите ми.
— Недей…
— Не ме докосвай! Заради тебе… Всичко стана заради тебе!
Не схващах за какво става въпрос, но и мен ме завладя животински страх… от него. Той се отдалечи до най-близкото дърво, опря се на ствола, обади се на някого по мобилния си телефон и каза къде е.
— Идвай веднага — завърши. — Да не ти обяснявам сега.
Прибра си телефона в джоба и извърши нещо странно. Промърмори си нещо под носа, като със здравата си ръка чукаше по дървото. Погледът му се изпразни. Извади от вътрешния джоб на сакото си сгъната на четири хартийка, разгъна я и разпръсна около себе си сиволат прах, като от стрити билки.
— Какво правиш?
— Дръпни се! — изкрещя той, въпреки че не бях направила и крачка към него.
Никой никога не ми говорил ката брутално, с нетърпящ възражение тон.
— Ти ме урочаса! Затова не водя жени в дома си. И тебе не трябваше да те водя. Жените носят нещастие!
Луд ли беше? Това вече не беше флирт със скандален работодател, ласкаещ самолюбието ми. Ставаше нещо друго — грубо и опасно, което не разбирах и май изобщо не исках да изживявам. Откъм главния път с рев се изкачи мръсен потрошен „баварец“, закова на сантиметри от нас и отвътре се изсипаха двама младежи. Единият — строен и жилав, с медено руса коса, когото познавах от охраната на телевизията, хвана пияния под мишниците и го сложи да седне на бордюра. Другият — як, къдрав, с малка сребърна обица, ми хвърли любопитен поглед, после очаквателно се обърна към Георги.
— В колата!
Не ми стана ясно на кого го каза. По-скоро на Обицата. Той трябваше да сложи нещо негово в колата. А това нещо май бях аз.
— Няма да се кача! — извиках в паника, защото усещах, че волята ми се кърши.
Вече не исках да съм с Боса. Исках да избягам, да забия нагоре по планината, да се скрия и никога повече да не се върна в неговата телевизия.
Те си размениха погледи. Обицата ме стисна пад лакътя и насила ме вкара в „Бе ем ве“-то.
— Махни я оттук — нареди му Георги. — И повече да не вижда каквото не трябва. Само че внимателно… Тя е…
Беше си възвърнал силата, по-точно — самообладанието. А в очите му прочетох онова, да което мечтаех само преди час.